За вътрешните и външните отношения в човека.

Много пъти, когато в живота настъпва някакъв проблем човек си задава въпроса – защо се случи така?; Защо трябваше да стане така? Случва се понякога всичко да губи смисъл, логика и да се стигне до черна дупка. Все повече живота губи смисъл както в службата така и в личен план – раздори и кавги  в семейството, и с роднините, и на работното място. Естествено това води до редица усложнения и проблеми. Натоварването с отрицателни емоции на личността взема големи размери. Всеки търси някакъв „отдушник“, но не намира в резултат, мислейки си, че чрез материални глезотии – телефон, хубава кола, „ефектен“ външен вид, голямо жилище и т.н. може да компенсира тези проблеми. Естествено това е голяма лъжа. Изобщо трябва да отбележим факта, че съвременните хора все по-малко разглеждат явленията в техния живот в причинно-следствената им цялостност. Гледа се някак си доста външно, а вътрешната – духовна страна се пренебрегва. Дори да се посветят на някакво духовно учение (има доста напоследък най-различни), пак не се достига до окончателно решение на техните житейски проблеми. Ще възразят някои, че духовни учения, йога и т.н., могат да помогнат на човека да намери вътрешния път за решение на своите проблеми. Естествено, че за някои това ще е решение, но то е донякъде – може да даде частични отговори, да реши отделни задачи, но да подреди генерално живота не може никое учение, колкото и добро да е то. Всеки житейски път на дадена личност е строго индивидуален и колкото  универсални да са духовните от една страна, и материалните от друга страна закони, все пак преживяванията са строго индивидуални и самостойни. Има обаче неща, които са еднакви за всички хора. Както всеки човек се нуждае от вода и храна, за да съществува, така той се нуждае и от любов, надежда, разбиране, общуване, съчувствие и помощ. Последните са храна за душата. Без тези неща също не може. В днешно време ако храната и водата, поддържащи тялото са оскъдни и отровени, то вторите – храната за душата, ги няма изобщо. Духовните учения може да обяснят принципите на действие на света, да начертаят общите рамки, но не могат да дадат любов, не могат да дадат разбиране, защото не могат да съпреживеят конкретен житейски път, пък дори и за цел не са си го поставяли, защото те се стремят към множеството и с това търсят универсалност. Това не може да даде обаче решение на 100% на индивидуалните житейски проблеми. Всеки човек е по-своему уникален и  неповторим, не подлежи на универсализиране, така и проблемите, и страданията му са уникални - неповторими за всеки отделно. Всеки сам носи своя кръст и учи своите житейски уроци. 

В религиозните пророчества и духовните учения се говори надълго, и на широко за последните времена, и идването на антихриста. Това разбира се са религиозни категории и буквалното тяхно разбиране не би могло докрай да отговори на реалността. В същите тези пророчества и писания се казва, че най-страшната битка, ще е битката за душите на хората. Поради това и според мен въпроса за пришествието на злото е въпрос по-скоро вътрешен, засягащ конкретно всяка една душа – нейните разбирания за света, за околните около нея хора и отношението между тях, за целите и задачите които трябва да реши, за това изобщо какво иска да бъде. На всички е ясно в какво утеснение се намира днес българския народ. Ценностите му са разбити, хората масово са стресирани, отчаяни, угнетени с психически разстройства, не вярват в нищо и никой. Разбира се за това си има своите външни обяснения – липсата на работа, на образование, на мир и спокойствие в резултат на нарастналата битова престъпност, разгрома на държавата след 10-ти ноември 1989 год. и т.н. Това е външната страна, но съществува и вътрешна такава. Това е безмерния егоизъм, суета, фанатизъм (религиозен и мирогледен), материализма и сребролюбието. Всеки търси външното щастие, каза си "защо аз да давам, след като на мен не са ми дали, защо аз да правя това, когато нямам полза?" Всички са забравили да благодарят, да признават пространството и правото, и на другия. Дори да вземем в предвид само ходенето по улицата, или в градския транспорт – всеки си мисли, че другия е длъжен да стори място и да отстъпи. Всеки си мисли, че той е по-важен, само защото понякога му се налагало да бърза. Това разбира се не премахва обаче факта, че има и други, които също може да бързат на някъде, които също имат право. Така е навсякъде и в службата, и в магазина, дори на пътя когато човек управлява МПС( затова и стават толкова катастрофи). Това вече е въпрос на вътрешно разбиране, на вътрешен усет и не може вечно да се крием зад технологиите на таблета, и телефона със слушалки, и да ги ползваме за оправдание, че ни били променили, че ни направили бездушни и слепи. Все пак ние сме ги допуснали и приели като „улеснение“ в нашия живот. Това е път към ада и не към някакъв външен ад, а към вътрешния – този при който човек се чувства сам и изолиран вътре в душата си, защото тази самота  е по страшна от външната. Всички са временни гости на този свят и това, че сега в момента около нас има приятели или обични нам люде дето ни развеселяват не значи че утре тези същите, ще са до нас. Вътрешното предхожда външното и човек е такъв каквито са неговите мисли. Разбира се това от части е така. Всеки има своята стдба и изплаща своята карма, но това също не го оправдава от това да бъде добър и разумен, да живее не само за себе си, но поне малко да е загрижен и за своите ближни, та дори и за тези случайни хора, които всеки ден среща на улицата. Живота иска жертви, няма как нашето отечество да оцелее, ако народа му не положи жертва за него, няма как живота да се оправи ако ние не положим жертва и не дадем това което нам е ненужно, няма как да се оправим ако не спрем да съдим околните и не започнем поне малко да им съчувстваме, и да се опитаме да се поставим на тяхно място. Тогава и съдбата, ще бъде благосклонна към нас. Сега обаче добрите, кротките и състрадателните ги имат за глупаци, и наивници, и ги използват. Разиграват ги като бесни кучета, презират ги, или ги имат за психично болни. Пък и да се намери някой който да гледа със разбиране към тях, то по скоро е от съжаление. Сега егоизма и печалбата на всяка цена са взели връх, щестлавието и суетата, показността и самочувствието са превзели душата. Затова смятам, че антихриста е дошъл и то в душите на хората, в  техните помисли и разбирания, в техния мироглед. Това е при всички от децата до старците. И тогава какво като утре или в други ден, ще турят за цар на новия световен ред, същество/човек/ въплъщение на злото, като това зло е вече в болшинството у хората, то е вътре у тях. Сега е дяволското време, защото преди да настъпи външното разделение и омраза между хората, то отпърво е било вътрешното разделение – те с душите си са се отвърнали както от доброто така и от другия човек, от брата им. Навремето през турско като са потурчвали, са ги насила делили по вяра и език, за да ги претопят, а сега са разделени в душите си чрез егоизма и сребролюбието, и суетата. Сегашното време е време разделно в душите пък сетне искаме нещата да се оправят. Додето се кланяме на парите и къщите, спасение и добро няма да има, защото отвън не може да дойде, както ябълката която отвън може да е прекрасна, но отвътре като е червива, каквото и да я правим си остава боклук. Мисленето трябва да се промени, всеки трябва да разбере, че не е важно да бъдеш, или да не бъдеш за себе си, а е важно да бъдеш, или да не бъдеш, но за някой друг! С тези разбирания, които е сега човечеството, дори не е нужно да идва никакъв антихрист, защото то само ще се унищожи. Но както се казваше в едни древни писания - дори дявола служи на Бога, а човека – не.
Така един човек имал една свадлива жена. В чудо се видял с нея, каквото и да правел, тя все на опаки вършела всичко и напук му правела. Карала се с него постоянно и той ако рекъл нещо, то тя винаги на обратно. Веднъж тази жена застанала до кладенеца им в двора и се подпряла на капака, който бил прогнил и не бил сигурен. Мъжът й като я видял се притеснил за нея, защото все пак я обичал - рекъл й да се махне от там, че да не падне. Тя, за да му е противоположна - не само, че не се отместила, но още повече седнала на капака на бунара. Продънил се той и тя паднала. Мъжът й поплакал и се поядосвал, но не щеш ли след пет минути изскочил един дявол с побеляла коса. Мъжът го попитал – „Какво става, защо излезе?“,  - Остави се – рекъл дявола – Една жена падна отгоре, такова чудо и в деветия кръг на ада няма като нея, косата ми побеля от нея, изгори ме, толкова е лоша. Е – рекъл мъжа- това е моята жена. Дявола се стъписал и съжалил мъжа, че му било теглото голямо, но побързал да се махне.
 Съвременното човечество е в това положение на жената дето и дявола уплашила. Злото в душите е взело връх. Затова и за в бъдеще страданията, ще се увеличават и ако да дойде глад, жажда, недоимък, бедствия и скръб - то най-напред причината е в нашия безмерен егоизъм, сребролюбие и желание да подредим себе си, а след това злото от вън. Но не можем да наредим себе си, да спасим себе си додето не спасим ближните си. В живота така се случва, че нашите най-големи благодетели са нашите врагове, а нашите най –големи беди идват от тези дето най-много ни обичат.

Може ли да има спасение – може разбира се, за тези които са разумни и добродетелни,а за тези които съдбата им е тежка - няма как. Тогава, когато съдбата вземе връх - всичко друго остава на заден план, човек каквото и да прави, не ще може да се измъкне от кармата. Това не значи, че трябва да се озлобят, въпреки, че е неизбежно и злобата у тях да се появи, но тогава трябва да се търси път към примирение със съдбата. Този свят е така устроен, че има хора и с тежка съдба – едни да изплащат грешките, които са творили те самите и ближните им през отделните животи, но има и хора които са дошли на тая земя да положат своята глава като жертва в името на някакъв идеал, или обични им хора. В живота и това го има, допуснато е защото тук сме да си учим житейските уроци, а не да търсим щастие. В живота изпитите са безмилостни и „тройки“ по милост не се пишат. Но тогава какво да се прави, като всички не можем да сме добри (отличници). Тогава идва примирението, че трябва да има и слаби хора, неудачни, глупави, неспособни, отхвърлени. В това няма нищо лошо, напротив това е похвално, защото тези хора – слаби, неспособни, глупави, ненужни също носят своя кръст да покажат какви не трябва да бъдат хората и по този начин служат за пример на останалите. Това също е полза дори да служиш като пример какво не трябва да бъде. Този кръст дори е по-тежък от другите. Тези хора разбира се не трябва да се озлобяват, защото злото не идва от това да съм неудачник, или глупав, или загубен, а идва от това дали имам доброто вътре в мен, или злоба. Какво, като околните ни презират, дори по-добре, но нека от нас получат една добра мълчалива въздишка, отколкото една злоба. Тогава идва злото у нас и идва голямата опасност. По-добре у нас да е горчивината и страданието от околните и тъй да си го носим до гроба, отколкото да трупаме грехове, отвръщайки със зло. За злото се заплаща и то скъпо, но и за доброто се заплаща също. Затова в старите писания е казано, че не е достатъчно човек да е добър, иска се и да е силен, за да понесе последствията от своята доброта. Затова пожелаваме да бъдем силни в страданията, могъщи в болката и смели в смъртта.

„Обърнах се и видях всякакви угнетения, които стават под слънцето; и ето, сълзите на угнетените, а утешител нямат: силата е в ръцете на потисниците им, а те утешител нямат.
2. И казах: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега;
3. а по-блажен от едните и другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял лошите работи, що се вършат под слънцето.“ – Еклесиаст (4:1)