ПРИТЧАТА ЗА СЕЛСКИТЕ ОБУВКИ И ЗЛАТНИТЕ МОНЕТИ - ДЗЕН

 Млад студент тръгнал на разходка със своя преподавател. Докато се разхождали и разговаряли, на отсрещната страна на пътя видял един чифт стари обувки, които по всичко изглежда принадлежали на някой беден селянин, който работел на нивата си в близост до пътя и вече привършвал своята работа.

Студентът казал на професора: „Хайде да се пошегуваме с този селянин. Да скрием обувките му и тайно да наблюдаваме какво ще направи." Професорът му отговорил: "Момче, никога не се шегувам за сметка на чуждата беда и нещастие. Но тъй като си богат, можеш да си доставиш голямо удоволствие от следното - постави по една златна монета във всяка обувка, а след това ще се скрием в храстите и ще наблюдаваме неговата реакция." Студентът направил така и двамата се скрили зад един храст наблизо. Селянинът завършил работата си и скоро дошъл от полето до мястото, където оставил обувките си и своето палто.

Докато се обувал, усетил, че има нещо в обувката. Отначало помислил, че е камъче, но скоро разбрал, че това е златна монета. Бил изумен, че вижда златна монета, огледал се наоколо и след това стоял замислен известно време. Отново се огледал наоколо, но не видял никого. Сложил монетата в джоба си и тръгнал да обува и другата обувка, но с голяма изненада и в нея открил златна монета.

Изведнъж се разчувствал и той паднал на колене, вдигнал главата си към небето и започнал да казва молитва в знак на благодарност.

В своята молитва той споменал за тежко болната си жена, за децата, които нямат нищо за ядене, а сега благодарение на невидимата ръка, която му изпратила монетите, най‐сетне ще бъдат спасени.

Студентът стоял дълбоко трогнат, с просълзени очи. Професорът го попитал: "Ако се беше пошегувал с него така, както смяташе, щеше ли да бъдеш по-щастлив, отколкото си сега?"

Младият мъж отговорил: "Професоре, дадохте ми урок, който никога няма да забравя! Сега наистина разбирам думите, които по‐рано не ги разбирах:

Благословен е този, който дава, повече, отколкото този, който получава! Затова, когато можеш да направиш добро, побързай, и няма да съжаляваш за това. Само следвай съвестта си и пътя на истинските ценности."

от страницата "ДЗЕН"

Куклата на Леночка

По време на блокадата евакуирали малкото момиченце от Ленинград. Наричали я Леночка. Фамилията си забравила, защото била много мъничка и измъчена. Тя изгубила цялото си семейство: майка си, баба си и голямото си братче…

А нея я намерила специална бригада от изтощени момичета – по време на страшната блокадна зима ходели по апартаментите и търсели деца, чийто родители са загинали, или умирали.

И ето, намерили Леночка и я евакуирали. Тя не помнела как возели децата в камион, който се пързалял по леда. Не помнела и как е попаднала в детския дом – толкова мъничка била. Като изтощено гномче с голяма глава и тънка шийка…

И тя вече не искала да се храни. Това се случва при мускулна дистрофия. Тя лежала в постелята си, или седяла на столче до печката. Греела се. И мълчала. Мислили, че Леночка ще умре. Много евакуирани деца вече умрели от силно изтощение като нямали сили да се хранят и да живеят. И да играят. И да дишат…

Но един ден еднокракият огняр, фронтовакът чичо Коля, на около двадесет години, навил от стара кърпа кукла. Някак разрязал, загънал, зашил и се получила грозна кукла. С химически молив нарисувал очички, устнички. И завъртулка за носле.

Дал кукличката на Леночка и й казал много сериозно: „Ти, Леночка, люлей куклата. Учи я добре да се храни. Сега ти си й майка. И се грижи за нея по-добре. Виж каква е болнава и такава слабичка. Даже не плаче!”…

И тази Леночка се вкопчила в куклата и я притиснала до себе си. Започнала да я люлее и да милва тънките ръчички. За обед хранила куклата с каша, шепнела й нещо ласкаво. И сама хапнала каша и залъче хляб. При евакуацията нямало разнообразие…

…Момиченцето оживяло. Защото тя не трябвало да умира: трябвало да се грижи за куклата, разбирате ли.

КОГАТО ИМА ЗА КОГО ДА СЕ ГРИЖИШ - ТОВА Е ОГРОМНА СИЛА ЗА НЯКОИ ХОРА.

За такива, като това момиченце. Което, когато пораснало, станало медицинска сестра и живяла дълги години. И ръцете й били винаги заети. А сърцето – пълно.

Малко материали могат да се докоснат до нас, но този е просто великолепен. С поздравления към неоскотелите от власт и жажда за пари, заобикалящи ме приятели. Благодаря ви!