ТОДИТЕ-ЮЖНА ИНДИЯ

"Със следващия си проект изоставям всички познати религии и вероизповедания и се запознавам с един съвсем различен, нерелигиозен вид спиритуалност. След поредица от съвпадения се натъквам на хора, които не принадлежат към никоя религия, които са вън от цивилизацията, които дори няма нужда да работят, за да живеят, които не познават календара, не могат да четат и пишат, чийто език няма писменост и които не използват пари. Те наброяват 1000 души и обитават една област голяма колкото Боденското езеро. Живеят на Нилгирските хълмове на 2000 метра височина - това е единственото по-значително възвишение южно от Хималаите, което се намира на 350 км от най-южната точка на Индия.

Англичаните ги нарекли тоди (The Toda). Те самите се наричат ор, което означава просто човек. А тода значи само „там горе". Названието произлиза от едно недоразумение, когато бадагарите, които живеят в джунглите по склоновете на Нилгири, са казали на английските колониалисти, че „там горе" живеят хора.

В течение на четири години, от 1988 до 1992-ра, посещавах това племе за по няколко седмици в годината и снимах филма Тодите - пред прага на рая".

Бях чувал за тях, но нямах представа как мога да ги опозная. Знаех само, че живеят някъде далече в джунглата, където няма пътища, и че на чужденците е забранено да ги снимат.

Запознавам се с тях в Ооти (Оотакамунд на езика тамил) -град с около 50 хиляди жители горе в Нилгири, - когато с моя индийски ръководител на продукция Равеен се разхождаме по един път, извеждащ от магистралата, и забелязваме странна фигура отстрани на пътя.

Равеен казва по-скоро на шега: „Може да е тода". Ние ускоряваме ход. Налага се дори да подтичваме, тъй като тази чудата фигура се движи неочаквано бързо. Когато се изравняваме с нея, се оказва, че това е възрастен мъж, увит в бяло ленено платно до земята, с боси крака, които с бързи стъпки го отнасят извън града. Трудно ни е да поддържаме неговото темпо.

Тичайки, аз му обяснявам, че се интересувам от тодите. Отговаря, че бил един от тях. Той знае няколко думи на английски, на които са го научили американските етнолози през 30-те години, когато започнали да се интересуват от тодите. Внезапно се озоваваме пред малко селце със странни параболични покриви. Това е селище на тоди, основано от индийските социални власти като обезщетение за изземването на земите им. Тука живеят онези от тях, които временно работят в цивилизацията.

Не възрастният мъж, а аз съм запъхтян. Той се казва Мухикане и ни поканва в дома си. Разговаряме до зазоряване. Три дена по-късно ме взима със себе си в джунглата. След продължително пътуване с джип се налага да повървим един час пеша. Неочаквано на една поляна се изправят поне 50-60 фигури на туземци, всички увити в еднакви светли ленени платна, избродирани изкусно на ленти в червено и черно. Всеки носи със себе си дълга сопа. Те застават в кръг и Мухикане ме подканва: „Застани в средата и кажи какво искаш". В групата има един тамил, който знае английски, един бадагарец, който говори тамилски, и един тода, който превежда от бадагарски на тодийски. В тази последователност се превежда всяко мое изречение.

След 15 минути кръгът се разваля и започва едно оживено надприказване. Внезапно всички отново се събират в кръг. Мухикане пак ме изпраща в средата, сега говори един тода и всички от кръга удрят силно със сопите в земята и викат: „Хау-хау", след което се разделят тихо и спокойно. Мухикане казва: „Това ти е разрешителното, сега можеш да снимаш каквото поискаш".

Тъй като тодите живеят без календар, времето между моите посещения все едно че не съществува за нашето приятелство. Доверието, сърдечността, споменът - всичко го има още от първия миг на срещата, сякаш сме се видели вчера за последен път.

В тибетския будизъм винаги знам къде трябва да се търси спиритуалността. Там има лами, които са подобаващо облечени, там има типични статуи на буда аспектите[1], там има великолепни олтари/ракли и тронове - по-високи и по-ниски, понякога измерени с точност до сантиметър в зависимост от мястото в духовната йерархия на тези, които ще седят на тях или пък снимката им ще бъде окачена там, и така нататък. При Сай Баба е още по-просто, при него спиритуалността е винаги там, където се намира той.

При тодите всичко е различно.

ЕДИН НАРОД ОТ ХИЛЯДА ДУШИ

Тодите обитават своята територия разпръснати на малки родове. Структурата на народа им се определя от техните 14 клана. За тях принадлежността към определен клан е по-важна от брак и семейство. Имат свой собствен език, който не е сроден с никой друг език по света, дори и със съседните им племена, имат и собствен генезис, според който те всички произлизат от прамайката Тьоркиш. Тя имала две перли. От едната произлязла една биволица, а от другата - една жена, всичко останало се е получило чрез размножаване. Мъжът е произлязъл от жената. Тоест съвсем обратно на това, което Библията разказва за Адамовото ребро.

Тодите няма нужда да работят, защото са влезли в един вид симбиоза с биволите от Нилгирските хълмове. Те се отнасят към тях като към себеподобни, не ги държат затворени и не ги убиват. Тодите са вегетарианци. Два пъти дневно биволите идват доброволно при тях и се оставят да ги издоят.

Когато аз заедно с моя индийски операторски екип искам да снимам идването на биволите, животните ни надушват от стотици метри разстояние и избягват обратно в гората - което означава значителни загуби за тодите. Нещата се променят едва когато ние се окопаваме, всички членове на екипа започват да се отнасят с голям респект спрямо тези величествени животни, съобразяваме се с посоката на вятъра и по възможност оставаме дълго време скрити, докато доят животните, и тогава се приближаваме спокойно и предпазливо, докато най-накрая можем да ги снимаме от непосредствена близост. Това е въпрос на вътрешна нагласа.

Освен с прясно, кисело мляко и масло тодите се хранят с горски плодове. Излишъка от млечните продукти подаряват на съседните племена, а те произвеждат много неща, които дават на тодите. Изрично ми обърнаха внимание на това, че в случая не се касае за разменна търговия, а наистина за даряване. Много уважават тодите, защото те притежават висока нравственост. Например вървят боси по ливадите, защото не искат да стъпват с обувки върху храната на братята и сестрите си. Тревата не трябва да се прекопава, камо ли пък да се оре, защото е основното препитание на биволите, които са им толкова близки, колкото на нас братята и сестрите ни.

За тодите всичко е свято – не само животните им, но и растенията, езерата и планините. Когато вървят през земята си, те поздравяват камъни и дървета, от време на време им задават въпроси и дори получават отговори от тях.

Toдите разговарят с животни, растения, езера и планини, всички същества.

Когато искаме да си починем в сянката на едно дърво, Вазамали, дъщерята на Мухикане, ни помолва да не пречим на това дърво - то тъкмо казало, че не иска гости. „Защо не седнем под онова? - сочи друго дърво съвсем наблизо. - То ни кани", чува го Вазамали.

Когато някой идва разтревожено от гората, тичайки към нас, за да ни предупреди за горската полиция, защото сме там без разрешение за снимане от индийските власти, Вазамали казва: „Преди да се паникьосаме и да се разбягаме, нека попитаме първо нашата почитаема голяма планина, там отсреща на хоризонта - тя затваря очи и промърморва въпроса си към планината, след което се вслушва в себе си и съобщава: - Планината казва, че няма опасност за нас, значи ще довършим пикника си и след това ще продължим".

А докато снимам интервю с две девойчета, тъй като те не могат да отговорят на един от въпросите ми, като нещо съвсем естествено решават вместо дърветата да попитат баба си. Аз спирам камерата, защото мисля, че те ей сега ще влязат в къщата, където вероятно е баба им. Но - не, те слагат левия си палец в дясната ръка, притварят очи като цепки, потъркват малко палеца насам-натам и дават отговора. Бабата отдавна е умряла.

Има камъни, големи колкото кола или по-малки, които са поставени на определени места. Тодите ги галят и им говорят - и тогава те също отговаряли на въпроси, казват тодите. При третото ми посещение Вазамали ми казва: „Ти сигурно също чуваш какво казват камъкът и дървото, нали?". Аз отговарям, леко заеквайки: „Ами да... не съвсем". Тя ме гледа малко недоверчиво и след това пита: „Но си все пак човек - или...?". Затруднен съм да обясня на тодите, че не съм толкова чувствителен, колкото тях. Те не могат да го разберат.

Най-очебийно това се проявява, когато отиваме в една от малкото девствени гори, още нестанали жертва на евкалиптовите плантации, където има змии, даже още тигри и безброй живи твари. Тодите влизат там боси, дори и нощем. Индийците от екипа ми и аз никога не бихме се осмелили да направим това. Тодите не се страхуват. Веднъж ме карат най-настоятелно да снимам с камерата един точно определен камък, висок до коляното. Обясняват ми: „Това някога е било тигър, единственият, който искал да посегне на едного от нас. Обаче преди тигърът да успее да го ухапе, той с едно магьосническо заклинание го затворил в този камък и там е до ден днешен. Иначе животните спазват йерархията на живите същества".

Тодите не настъпват змии, паяци или други твари. Те имат неподражаема походка, която наподобява един вид влачене на краката и въпреки това е грациозна и бърза. Те не стъпват като нас първо с петата и след това с огъване на стъпалото, а спускат опънатия си крак ниско над земята и после преместват тежестта от възглавничката на стъпалото към петата. По този начин по-добре усещат къде стъпват и отмахват всичко, което се извисява над земята, леко встрани, преди да отпуснат тежестта си върху него. Ако на пътя им има животно, което не са забелязали своевременно, те го усещат с пръстите на краката си и така могат да отдръпнат леко крака си или да стъпят с него по-напред, тъй като тежестта им пада все още на другия, задния крак. По този начин нищо не нараняват и не настъпват.

Когато решавам да направя като тях и да ходя бос, още след първите десет минути в крака ми се забива дебел трън, който ми причинява силни болки. Тодите го изваждат, но болката не спира, защото трънът се оказва отровен. Мога да избирам дали след един час хората от екипа ми да ме откарат до джипа и след още един-два часа да стигнем до някоя болница, или тодите да ме лекуват. Аз се доверявам на тодийската медицина. Тодите сами се лекуват. Те познават 250 различни лечебни средства от джунглата.

Двама тоди търсят в гората лек за моето изцеление, двама други запалват огън, след което нагряват един клон и събират капещото от него масло. Аз сега трябва да легна по корем и да вдигна крака си нависоко. Трима от мъжете сядат на плешките, на гърба и на бедрата ми. След като по този начин са ме сплескали като пестил, четвъртият излива горещото масло в раната на петата ми. Ако мъжете не седяха върху мен, от болка бих се изстрелял във въздуха. Така обаче трябва да търпя, докато маслото проникне надълбоко и болката отслабне. Това, което тодите не бяха съобразили, е ,че нямам мазолеста кожа на краката си като тях, и от изгарянето се сдобивам с голяма пришка, с която през следващите две седмици куцукам в околността. Все едно, аз съм благодарен, че съм се отървал. Защото сокът на бодила бил по-опасен от ухапването на отровна змия.

Прави ми впечатление колко спокойно и самоуверено се отнасят тодите помежду си и към проблемите си. Гарос, един много възрастен мъж, казва: „Нищо не ни липсва. Винаги всичко сме имали. Ние сме богати и не се страхуваме".

Не е ли в края на краищата точно това, което всяка религия, всяко спиритуално развитие иска да постигне и при нас? Спиритуалността на тодите ми се струва несравнимо по-дълбока, отколкото е при последователите на определени вероучения или при някои гуру. Тази обвързаност с всичко, дори с камъни и езера, които са за тях живи същества, с които общуват, без да се нуждаят от духовни специалисти, свещеници или лами, ме впечатлява много. Струва ми се, че съм духовно беден, и чувствам колко далеч съм още от това единение с природата - едно тъжно прозрение.

При тодите няма олтари, кръстове на стената, Мадона в ъгъла или изображение на светец - нищо, което би ни накарало да заключим, че изповядват някаква религия. Те не строят храмове и не вярват в божества. Мандрите им - колибите, където преработват биволското мляко - етнолозите наричат храмове, защото там може да влиза само един мъж. Но за тодите това не е религиозно правило, а хигиенна предпазна мярка при обработката на млякото.

Единственото нещо с религиозен характер, което откривам, е огънят. Когато тодите се вглъбяват в себе си, за да придадат сила на дадено желание, запалват малък огън, за да имат фиксирана точка за сетивата си, в която да се концентрират в момента. При това ги виждам понякога да сключват ръце, да полупритварят очи и да сядат по турски. Това са универсални положения на тялото, които осезателно подпомагат способността за концентриране, без да са задължителна част от ритуал. При това прошепват желанията си, остават известно време безмълвни и след това изведнъж отново се оживяват и са напълно присъстващи. Това е единственото религиозно действие, което откривам, освен ако не се погледне на всичко, което правят, като на религиозен, духовен акт. Явно спиритуалното и материалното съзнание при тодите са в равновесие."

---Клеменс Куби---