ВОЛСКИЯТ РОГ

 Единствената ми снимка с дядо – Мустафа Помак. Човекът, който живееше по повелите на Всевишния. Та, този разказ е от него. Твърдеше че го знае от дядо си. Разказвал ми го е поне 1000 пъти. Всеки път като приключеше разказа си, лягаше на земята и се хилеше с часове.

"Та... Не губете време и вие. Животът е толкова кратък... Изборът е ваш!

(Нередактирана версия!)

Има такива хора, способни и работливи, работещи денонощно и без да жалят труда си. Обикновено са бедняци. Тръгват от нулата и покоряват върхове. Някои тръгват и изпод нулата. Децата на богаташите не го правят никога. Не го правят, защото нямат нужда. Бедняците ги кара нуждата. Искат да имат за да не се мъчат и децата им после, като тях. Омръзнало им е от мизерия. Набрали са, нахъсали са се срещу нея. И единственото, което могат да направят е да работят. Те, бедняците, това могат само – да работят. Не знаят да крадат, никой не ги е научил. Не знаят и да лъжат, да мамят. Нищо не знаят. Знаят само да работят. Работят, работят и лека-полека може и да успеят да изплуват. Но успяват само тези, които имат и акъл. Само с труд не става, а без акъл не става съвсем. “Бедният е беден, защото е глупав” – твърди един мой приятел. Не знам, може и да е така. Не споря.

“От работа се става само гърбат, но не и богат” – твърди и народа. Отново не споря. Напоследък гледам да не споря с никого, камо ли да го правя с народа.

Един такъв човек беше Агата. Беше най-богатият човек на селото. Някога бил бедняк. Окъсан и дрипав бедняк. Но после загладил косъма, както казваха и се превърнал в един от най-видните хора на Делиормана.

Във времената, когато аз го опознах вече беше богат, но разправяха че тръгнал от една нивица. Работил денонощно и скътал парички. Може и да не е ял! Инак не знам как би го постигнал... Със скътаните парички купил нова нива и отново скътал парички. И така всяка година купувал нови ниви и скатавал парички.

Времето лети бързо. Колко му е? Не след дълго вече разполагал със стоцици декари и десетки ратаи. Декарите му донесли нови декари и нови ратаи, докато не признали всички че е Ага.

След забогатяването си Агата не му отпуснал двата края, както е редно. По нищо не се проличало че вече не е беднякът от едно време. Продължил да си ходи със същите дрехи и да се държи по същия начин. Не се променила и храната на трапезата му, нито пък си построил огромни сараи.

Въпреки парите си, Агата продължил все така да избягва кръчмата и селските пияници. Вместо да дава парите си за ракия и вино, предпочитал да купи нова нива, градина или рало.

Годините се изнизвали една след друга, но не се намерил човек в селото, който да каже че Агата ощетил някого. Плащал на работниците и ратаите всеки припечелен лев и на ум не му идвало да излъже някого.

Живеел си Агата с името и честта си и се оказало че дори Всевишния е благосклонен към него – дарил го с девет сина. Един от друг по-хубави и по-снажни.

– Моите аслани – изричаше с гордост, когато говореше за синовете си. Никога не казваше моите синове или моите деца. Винаги ги наричаше аслани. Изпъчваше гордо гърди, повдигаше глава, а очите му блестяха. Всеки път, при споменаването им, една непослушна сълза извираше от външния край на едното му око и се изтърколваше неусмиримо надолу. Разтреперваше се и гласа му, така че изглеждаше като че ли ще ревне всеки един момент, неудържимо.

Ако си мислите че асланите му аслануваха на воля, жестоко се лъжете. Колкото много ги обичаше, толкова и неумолим беше към тях.

Всяка сутрин скачаха в зори и цял ден работеха на едно с ратаите и работниците. Нямаше делник, нямаше празник.

За толкова години не се намери някой от тях, който да го оспори или да му отвърне неуважително. И може би затова вярата на Агата в синовете му беше безгранична.

Минаха години. Синовете му се зажениха един след друг. Избраха си все хубави моми, една от друга по-хубави. Заради тях другите селски ергени бяха изпаднали в ужас. За да си намерят някоя, дето що годе да става за жена, трябваше да обикалят чак в странство, защото всички моми от околността бяха захласнати по асланите на Агата.

Агата не се стисна и направи пищни сватби на всеки един от синовете си. Веднага след сватбата, младоженците се настаняваха в нова къща, която дюлгерите издигаха завчас.

– Построих цяло ново село с моите аслани – гордееше се отново Агата и този път непослушната сълза вече не беше сама, а десетки, дори цели две реки се устремяваха надолу по лицето му.

Прибираха се по къщите си младите семейства, а вечер всички се изнизваха да вечерят в къщата на Агата. Пристъпваха през прага, поздравяваха учтиво и му целуваха ръка.

Разтапяше се отново сърцето на възрастния вече човечец и сълзите му отново потичаха. Прегръщаше един по един синовете си, хапваха, а после дълго играеше с внуците. Минутите течаха неусетно, часовете се изнизваха и идваше време да си легнат. Приготвяше ханъмата леглото, а през това време Агата дълго-дълго се молеше и благодареше на Всевишния.

– Благодаря ти... Благодаря ти... Благодаря ти... – изричаше всяка вечер десетки, стотици и дори хиляди пъти.

Така си продължаваха годините и изведнъж, противно на това, което очакваха съселяните му, Агата изведнъж реши да подели имането си между деветимата си сина.

Не послуша никого!

– Не искам да се карат после – изричаше на всички – Кой взел повече, кой по-малко... Кой взел по-хубава нива, кой по-лоша. Искам всичко да стане докато съм жив, за да съм сигурен. А и това са моите аслани... Моите аслани..., не забравяйте това.

Чинно раздели нивите и градините си на девет еднакви части, номерира ги и напълни листчетата в шапката си. Мина всеки един от асланите и си изтегли номер. За да няма сърдити.

На следващата вечер приготви софрата пак ханъмата му, седнаха на двора двамата и зачакаха. Слънцето се претърколи зад баира, ходжата се качи на минарето и си изчете молитвата, звездите започнаха да блещукат една по една на небосклона, а от синовете му нямаше и следа.

– Какво става, ханъм ? – учуди се Агата – Да не се е случило нещо лошо?

Спогледаха се двамата и така си останаха.

По едно време, неустоявайки на притеснението, стана и тръгна да ги търси по къщите, но колкото и да викаше, синовете му не се показаха дори. Вместо тях наизлязоха снахите и като отвориха едни усти. Едната кълнеше затова че получили сухата нива, втората се оплакваше от безплодната нива, третата от дерето, дето минавало по средата на нивата и нямаше една доволна.

Слуша дълго Агата и не можеше да повярва, ни на ушите си, ни на очите си, а на душата си, която предусещаше вече какво става, съвсем не искаше да вярва.

Скара се на снахите и им каза да повикат синовете му, но асланите стояха заврени по къщята си и нямаха никакво намерение да се покажат.

По едно време, убедил се че няма смисъл повече да се опитва да изглади нещата, тръгна към къщата си, а очите му изтекоха по пътя. Дълго плака и подпрян на вратника. Накрая изтри сълзите си и влезе в къщата.

Седна Агата на софрата с ханъмата и за пръв път в живота си изпсува. После с яд се нахвърли на домашните макарони със сирене, които беше приготвила Аговица. Изяде цялата тава, толкова ядосан беше. Изяде я, ама колкото повече ядеше, толкова повече се изправяше. Накрая вече ядеше и не можеше дори леко да се прегъне напред. Опита се после да стане от софрата, но не можа. Само се въртеше наляво-надясно, като някой бръмбар рогач, паднал по гръб. По едно време почна да зове асланите си един по един.

– Бре..., мамито ви, елате поне ме подпрете на стената – изпсува за втори път през живота си, но гласът му остана глас в пустинята.

Дълго време се мъчи Агата да сдобри синовете си, но всичките му опити останаха безплодни. Колкото повече се мъчеше, нещата ставаха толкова по-зле. Снахите бяха отворили едни усти, а асланите като го видеха бягаха като дявол от тамян. Като че ли бяха станали други хора. До такава степен бяха се променили, та даже не можеше да ги познае. Сякаш не бяха неговите аслани, а съвсем други, непознати хора.

Накрая, осъзнал че опитите му са обречени, Агата се отказа веднъж завинаги.

Един ден си взе абата и излезе да обикаля нивите и градините. Пролетта беше дошла и навсякъде бяха цъфнали дръвчетата. Из въздуха се носеше познатия аромат на цъфнали луди сливи, а душата му беше черна-черна... Спусна се надолу от чешамата и стигна до овощните градини.

– Стой – чу познатия глас на пъдаря по едно време – Не може да влезеш.

Изпречи се оня на пътя му и Агата по никакъв начин не можа да му обясни че градините са негови. Новите собственици бяха наложили забрана да влиза и пъдаря не искаше да си загуби работата.

Тръгна да се прибира Агата, а по целия път, откъдето минеше, зад него оставаха две кални дири от сълзите му. Седна на стария пън пред вратника и отново дълго плака. По едно време, изведнъж спря. Явно вече беше изплакал сълзите си и очите му бяха се превърнали в два безплодни извора.

Цяло лято седя Агата на стария пън. Седя и съвсем скоро замяза на него. Сви се, посърна, загуби водата на живота от тялото си и на минаващите вече им беше трудно да го отличат от стария пън.

Узряха черешеите, кайсиите, после вишните. Мина жътва. Дойде време за гроздобер. От деветимата аслани, нито един не откъсна една чепка грозде, за да даде на стария човек да си вкуса. Така и мина това лято, без да си вкуса плод. Единствено един път пробва от лудата слива, плачеща до плета, но не можа да я преглътне и я изплю. Толкова кисела беше.

– И ти си същата – изрече с последните си сълзи на очи – Ухаеш... Ухаеш, та аромата ти чак подлудява... Но реши ли човек да си вкуса... чак душата му преобръщаш.

Дойде зимата. Заваляха Делиорманските снегове. Преспи затрупаха къщите. Вечер хората прибираха лопати по стаите, за да могат сутринта да изринат снега и да прекрачат навън. Къщата на Агата така и си остана затрупана. Цяла зима нямаше кой една чаша вода да им донесе от голямата чешма и топяха сняг. Запасите в килера почти привършиха и едва изкараха до пролетта.

Опита се един път стария човек да иде за вода, но още преди вратника се подхлъзна и падна в леда. Вика дълго. Асланите гледаха зад пердетата, но така и никой не излезе да му помогне. Накрая пълзя, пълзя и успя да се прибере сам. Целият беше премръзнал. Аговица го зави с каквото й попадна под ръка. После лежа месеци, без да може да се помръдне. Но не заплака. Очите му наистина бяха пресъхнали.

Най-накрая дойде пролетта и Агата се довлече до стария пън. Седна на него и дълго-дълго мисли.

– Как са асланите ти, Ага?– подиграваха му се минаващите с ехидна усмивка, но той отдавна не ги чуваше. От дълго време нито чуваше, нито виждаше.

По всичко изглеждаше че най-накрая стария войн е победен и ще си умре така в мизерия и забвение.

Има един вид хора, които никога не се предават. Падат, пълзят, влачат се. Колкото по-трудно става, толкова по-упорити стават и те. Идва един момент и си казвате – Ето, падна, умря. Това беше. Но те отново намират сили и се надигат и скоро разбирате че е глупост да се изправите срещу такива хора, защото винаги сте обречени на неуспех и провал. Този вид хора само Всевишния може да победи и никой друг. Дори и собствените им синове не могат. Даже да са девет. Агата беше от тези хора. Затова и беше успял в живота. С упоритост. Можеше да умре, но не и да се откаже и предаде. И друго имаше Агата – интелект. Беше природно надарен и намираше изход от всяка ситуация. Наистина лоша комбинация – упоритост и интелект събрани на едно място.

И Агата все още не беше казал последната си дума в живота.

Един ден мина ходжата и приседна на стария пън до него. Заговориха се, за това, за онова, за едно време, за сега.

– Много лощо постъпи, Ага – изрече по едно време ходжата – Не трябваше да си даваш имането на синовете. Виж сега какво стана?

Агата дълго време мълча.

– Ходжа ефенди – изрече накрая – Ти си умен човек... Познаваш ме и мен. Всичко в този живот постигнах с тези две ръце. Пред очите ти стана всичко. Знаеш през какви трудности минах. Така, като ме гледаш, вярваш ли че бих се оставил в ръцете на тези пикльовци?

Този път ходжата мълча дълго.

– Не – изрече накрая, след размисъла в който изпадна – Не вярвам.

– Знаеш ли ходжа ефенди – продължи Агата – Едно време, на панаира в Шумен видях едно човече. Дървено едно такова... Шарено... Цялото беше боядсиано във всякакви цветове. Сложили го на сергията, а вместо крака, отдолу обло. Натискат човечето, накланят го, а докато го пуснат, то се изправя. Накланях го и аз. Накланях го до земята, а пусна ли го и то вече се изправило. Накланях го десетки пъти. Навеждах го и даже го държах така, за да го уморя. Но колкото и да го държах, то неизменно се изправяше. Не знам, пробвах сигурно сто пъти. Може и хиляди пъти да съм пробвал... Преди мене други бяха пробвали хиляди пъти... След мене още толкова. Целия град се беше струпал и се опитваше да пречупи и наведе човечето. А уж беше едно такова малко, дървено... Гледаш го, нищо и никакво човече, а пълно със сила. Е, не успяха... Не успяха да пречупят волята му. Та, аз съм като това малко човече. Не само моите хаирсъзи и хашлаци... И цялото село да се съберете, пак няма да успеете да ме пречупите... И деветимата да скочат отгоре ми... И жените си да извикат на помощ, Агата пак ще се изправи. Защото силата на Агата идва от Всевишния. И само той може да ме пречупи... Никой друг. Затова се крият зад пердетата. Защото не са мъже... Не чинят колкото малкия ми пръст... Никога няма да имат куража да се изправят срещу мен. На погледа ми дори няма да устоят и ще се разтопят по земята. Та какви са те? Какво са постигнали в живота си? Ниви ли са си купили? Градини ли? От моите ниви и градини живеят. И цял живот ще живеят от тях. Аз съм ги създал дори. Отгледал съм ги. Аз съм техния Всевишен... Без мен са нищо... Кръгли нули... Ще се пъчат, ще се пъчат, а от нозете ми нагоре няма да успеят да надигнат глави. Цял живот ще лазят там. А те скочили срещу мен.

Свърши Агата с изповедта си и двамата дълго мълчаха с ходжата. А уж ходжата бързаше за служба.

– Всичко направих за парлама, ходжа ефенди – продължи изведнъж Агата по едно време – Да видя колко им е акъла... Да видя кой от всичките ме обича... Да видя, дали са мъже или обикновени женчовци... Дадох им..., ама им дадох трохички... Те си мислят че това е имането ми... Земя, градини... Бош лаф работа. Нима всички си мислехте че Агата е толкова глупав? Златото... Златотото ми седи.

Ходжата изведнъж придоби заинтересован вид и без да иска се хвана за брадата и почна да си играе с нея. Не знаеше къде да си тури ръцете.

– Златото? – попита накрая. Гласът му беше прегракнал, едва успя да го изрече и се изкашля – Златото ли каза, Ага?

– Да, златото...! Ти си тежък човек. На тебе мога да кажа. На тебе само и на никой друг. Защото знам че няма да чуя думата си. Златото ми седи... Цял сандък... Двама мъжаги не могат да го вдигнат... Мога да купя цялото село няколко пъти. Виждаш ли тези ключове?

Агата бръкна в пояса си извади една връзка ключове.

– Златото ми е заключено.С девет ключа. В килера е. Нали знаеш моя килер? Дето целия е зидан от камък. Там е.

– И какво ще правиш с всичкото това злато? –едва промълви пак ходжата.

– То злато да имаш на този свят. Имаш ли, всичко може да правиш... Нямаш ли, нищо не можеш. Като имаш е лесно. Трудно е като го нямаш. Какво ще го правя? Няма да го нося в гроба си я! Ще го раздам... Синовете ми излязоха хаирсъзи, виждаш. На мен за какво ми е? На джамията ще оставя малко...

– На джамията? – изрече ходжата и стана почти прав.

– Да, на джамията. Хаир да направя... Една чешма ще построя... Мога и десет да построя. Ще намеря къде да го изхарча златото аз.

Изправи се ходжата и вече не можеше да стои на едно място. Толкова развълнуван беше. Хукна към джамията за служба и докато стигне до там вече цялото село знаеше за златото на Агата. Качи се на минарето и едвам изчете молитвата. Постоянно бъркаше и почваше наново. Тръгна да слиза и едва не падна по стълбите. После се наредиха вярващите на молитва и той четеше и четеше, а не знаеше какво чете. На всичкото отгоре беше свещен петък и молитвите бяха по-дълги. Постоянно пред очите му беше сандъка със златото на Агата. О, колко неща можеше да направи с него.

Приключи набързо с молитвата и отново хукна към Агата, за да говорят отново за сандъка. Стигна до там и едва не припадна, като видя какво става. Цялото село се беше събрало пред портите на Агата. Всички бяха там от 7 до 77, както се казва.

– Брех, да му се не види – изрече ходжата и без малко да изпсува и да стори грях – Докато си помислиш нещо и вече са усетили миризмата.

После се сети как по пътя каза на няколко души за сандъка и почна да се обвинява. И за какво му беше да го прави? Да беше си мълчал. А сега? Каква стана тя? Но вече беше късно. Трябваше да види какво може да вземе. То се видя вече че целия сандък няма да може.

– А, ходжа ефенди, тука ли е кютюка със завещанията? – попита го Агата още като го зърна.

Ходжата се затутка и веднага почна да се озърта.

– Бягайте веднага до джамията и ми донесете кютюка – изрече на две хлапетии, които му се видяха по-благонадежни.

– Е, ти пък защо идваш без него – възмути се някой, но другите веднага му се скараха и той млъкна.

– Няма да се разхождам с кютюка, я? – оправда се и ходжата на свой ред.

– Ходжа ефенди, запиши на този човек две жълтъци – нареди му Агата, веднага като хлапетиите донесоха кютюка и ходжата наплюнчи калема – Донесе ми две чепки грозде. Нека като почина да ги получи.

– Е, цели две жълтъци за две чепки грозде! – възмути се ходжата, мислейки си че за него ще останат по-малко.

– Пиши, пиши. Ще пишеш каквото ти кажа... Иначе ще те оставя без нищо. А мога и друг ходжа да доведа – ядоса се Агата и той веднага побърза да нанесе името на донеслия двете чепки грозде.

Един по един се проточи опашка от желаещи да се запишат в кютюка и ходжата разбра че го чакат трудни времена.

Оказа се че всеки е донесъл по нещо. Кой вода, кой, хляб, кой жито. Цялото село изведнъж беше се загрижило за Агата и ханъмата му. А Агата не искаше да им остане длъжен и ги посочваше в завещанието си.

– Тате..., татенце, да не настинеш – притесняваше се и единия от синовете му и се опитваше да го наметне с една дебела аба посред лято.

Другите му синове, на свой ред се опитваха да разгонят множеството, преди ходжата да е изписал кютюка, но нещо не им се удаваше много.

– Какво като ви е баща? Къде бяхте досега? – възмущаваха се някои – Ние също си го обичаме и имаме право да му носим, каквото решим.

– Ходжа ефенди, пиши за тебе 50 жълтъци, че твоята работа е най-отговорна – провикна се отново Агата.

Синовете му запротестираха шумно, но ходжата вече държеше калема постоянно наплюнчен и отдавна беше го нанесъл в кютюка с трепереща ръка.

– Сега ли се сетихте че имате баща, хаирсъзи и хашлаци такива – развикаха се останалите от опашката.

От този ден нататък животът в селото се промени. Скочиха асланите да се грижат за баща си, като забравиха и за ниви и за градини. Най-активни от всички бяха снахите. Сутрин, докато станат и деветте се накачулваха на главата на двамата старци и по цял се чудеха какво още да направят, за да не им липсва нищо. Грижите им често се прекъсваха от кавги, в спор за това, кой повече ги обича и кой полага повече грижи.

Пред портите на Агата изведнъж се оказа най-оживеното място в селото.

Бабите от другите махали си преместиха седянките, а заедно със себе си домъкнаха и момите, за да не ги оставят без надзор. Момите повлякоха след себе си момците, а след тях пристигнаха и музикантите. Просто не искаше никой да остане без пай от жълтъците на Агата. Заизвиха се маанета пред портите. Една сутрин селото се събуди и с опънати сергии. Продаваха всевъзможни джунджурии, розови бонбони и захарен памук. Не закъсня и караваната с бирите и кебапчетата, за ужас на ходжата.

Не мина много време и пред портите на Агата се образува цял един панаир, на който можеше да завиди и панаира в Шумен, който се провеждаше есента.

– Редно е да ти плащаме наем – изправиха се сергиджиите пред Агата – Все пак заради тебе сме тука и заради тебе печелим.

И почнаха чинно, всяка вечер да му плащат.

– Че за какво ми са на мене пари? – изрече Агата и се захили – Аз се чудя какво да правя с моя сандък. Нищо, щом сте рекли...

И почна да прибира парите.

– Запиши по десет жълтъци на сергиджиите – нареди след това на ходжата.

Наплюнчи отнова калема ходжата и с голямо нежелание нанесе в кютюка сергиджиите.

Напоследък беше зарязал работата си. Както и много други в селото. Вече не ходеше на служби, камо ли да се качва на минарето. Седеше по цял ден на стария пън пред портата на Агата и плюнчеше молива. А той, раздаваше ли раздаваше.

– Де ще му се види края? – запитваше се от време на време ходжата, но отговор не намираше.

А Агата беше развързал кесията и раздаваше ли раздаваше. Раздаваше като за последно.

– Че колко е то един сандък злато? – запитваше се друг път ходжата, но бързо прогонваше тези черни мисли и се захващаше за калема.

– Ага, нещо сякаш много стана... – опитваше се да предупреди понякога.

– Ти за моя сандък не бери грижа – отвръщаше веднага Агата – Златото си е мое... Ей с тия две ръце съм го припечелил. В студ и пек. Ще го раздавам на когото реша. А ако нещо си недоволен, винаги мога да доведа друг ходжа...

– А, не..., не, Ага. Доволен съм – отвръщаше веднага, съжалил за това че се е обадил.

Все пак, ходжата се изтарикати. Започна да записва по-малко жълтъци. Кой щеше да разбере в тази навалица? Без това всички наоколо бяха неграмотни, а кютюка и калема бяха в неговите въце.

Така минаха години. Кютюка се изпълни и ходжата започна нов кютюк. После трети... Скоро загуби броя ми, а Агата все така продължаваше да раздава.

– Брех, мама му и сандък, нямаше свършване – коментираха и селяните наоколо.

Не стигаше друго, а и селския глупак по цял ден висеше на главата на ходжата и надзърташе постоянно какво записва в кютюка. Сякаш разбираше нещо.

– Ти пък какво клечиш тука постоянно? – възмущаваше се понякога ходжата.

– Ще стане голям джюмбюш... Ама да видим кога... – отвръщаше оня и се късаше през смях.

И той беше се включил в общата надпревара да носи на Агата. Постоянно му носеше вода от голямата чешма. То без това друго нямаше какво да му и донесе.

– Ага, аз не искам да ме записваш в кютюка. Не искам жълтъци – изричаше винаги, като му подаваше водата – Нося ти вода, защото те уважавам... Защото си умен човек.

– Добре, запиши в кютюка, че за него няма нищо – нареждаше Агата на ходжата, а очите му се пълнеха със сълзи от смях.

Разчу се Агата в околността. По едно време почнаха да пристигат и от околните села с дарове в ръце.

– Тука ли записват за жълтъците? – питаха и се нареждаха на опашката.

А синовете на Агата се пукаха от яд. Отдавна бяха зарязали нивите и градини, в безплодни опити да запазят сандъка на баща си. Нивите им запустяха, градините подивяха, а самите те скоро замязаха на селските дрипльовци и вече беше трудно на когото и да било да ги отличи от тях.

Гледаше ги и Агата и неволно, клатейки глава изричаше:

– А едно време бяхте моите аслани...

Но повече не плачеше. Отдавна нямаше сълзи. Беше ги изплакал. Така става. Някой ден дори сълзите свършват. Всичко свършва на този свят. И тях, кой както си ги пести. А Агата не беше ги пестил и затова повече нямаше.

Годините минаваха, а Агата не умираше. Хубавото беше че не се изпразва и сандъка и той продължаваше да раздава все така, без да пести.

Живееха с ханъмата като цар и царица. Освен синовете му и цялото село имаше само една цел в живота – да се грижат за Агата и жена му. Толкова много ги обичаха.

Колкото повече наближаваше края на живота им, толкова повече се вълнуваха хората и скоро започнаха безредици.

Застана тогава селския стражар пред килера, забравил за служба, ред и дисциплина из селото. Без това цялото село беше пред къщата на Агата.

– Десет жълтъци за стражаря – изрече Агата в израз на благодарност и ходжата отново наплюнчи калема, а селския глупак без малко не влезе в кютюка.

Тропна оня с чепиците, засука мустак, опъна каиша на карабината, вдигна гордо глава и всички разбраха че дори цяла армия да доближи килера, ще бъде сразена от безмилостния стражар.

– Ние също искаме да пазим – възмутиха се пъдарите.

Наистина, това да висиш пред килера вече беше въпрос на чест.

– По десет жълтъци и за пъдарите – обяви отново Агата, хапвайки си сладко-сладко от една чепка грозде.

Запустя и полето и вече всеки можеше да пренесе и нивите, ако реши, но такива глупаци просто вече нямаше.

Така, Агата навърши 80, после тръгна към деветдесетака, бавно-бавно, без да бърза. Мина и тях и се устремиха с ханъмата към стотака, а сандъка със злато все не свършваше и не свършваше.

Изживяха си хората старините, благодарение на синовете и снахите си и на цялото село дори. Толкова много ги обичаха хората. Наистина, обичта им беше безгранична.

– Тоя с караконджулите на едно ще живее май – предполагаше понякога ходжата, но притегателната сила на сандъка с жълтъците беше толкова голяма че той беше готов да чака, колкото трябва.

Накрая един ден ханъмата на Агата се разболя и легна болна. Цялото село й носи лекове. Донесоха илачи през девет планини от десета, но жената се помина. Направи го тихо и кротко, както и живя.

– Всичко на този свят е преходно – изрекоха мъдреците, седнали на стария пън пред джамията – Ето, дори ханъм ефенди умря... А живя като богиня.

Погребаха ханъмата и изведнъж Агата посърна и залиня. Селяните увеличиха даровете, но колкото и да го хранеха и пояха, той продължаваше да линее. Скоро из селото не остана някой, който да не знаеше че съдбовния ден наближава.

И той не закъсня.

Една сутрин Агата просто не се събуди. Беше починал в съня си. Без болка, без страдания, без агония.

– Това е дар от Всевишния – изрекоха отново мъдреците, седнали на стария пън пред джамията – Само богоизбраните могат да умрат така.

Почина Агата, а синовете и снахите без малко не предизвикаха нова Световна Война, борейки се за ключовете в пояса му.

– Стойте..., неверници – развика се ходжата, който беше дошъл да даде последно причастие на покойника – Назад... Всевишния скверните... Никой не може да пипне сандъка, докато не изпроводим Агата в последния му път. Засрамете се.

Така и направиха. Изпроводиха покойника в последния му път и забързаха към селото. Беше най-кратката служба в историята на селото. Стражаря и пъдарите отново бяха застанали на почетна стража пред килера, през това време. Осъзнаваха сюблимността на момента.

– Не ви е срам, неверници такива – изрече отново ходжата, стиснал здраво ключовете от килера, веднага като се прибраха – Човекът още не е изстинал, а вие вече сте готови да грабите. Утре... Така е записано в свещените книги. Слънцето трябва да залезе и да изгрее. Довечера душата му ще се озове пред портите на Всевишния. Трябва да прекрачи през райските порти. Ако има грехове, да плати за тях... Всевишния да го опрости и да го приема в Рая, където текат реки от мед. Чак тогава...

Пред опасността да се окажат неверници, всички преклониха глава и търпеливо зачакаха. Чакаха цялата нощ. Чакаха и се молеха греховете на Агата да са по-малко, за да останат повече пари в сандъка, след като се разплати с Всевишния. Сигурно и той пари искаше? Иначе нямаше и как да е...

Стражарят и пъдарите продължаваха да стоят на страж пред килера. Тези калени в битките бойци. Не знаещи що е умора. Готови да дадат дори живота си в името на сандъка на Агата. Карабините им проблясваха зловещо цяла нощ на лунната светлина. Решителността не напусна нито за миг лицето им. Не се изпикаха дори. Толкова вярно изпълняваха дълга си.

Накрая слънцето проряза над облаците и най-сетне изгря над будуващото село. Но ходжата отново ги прецака. Събра цялото село на молитва в джамията и дълго се моли за душата на Агата. Моли се толкова много, че вече селяните си мислеха че молитвите му няма да имат край.

Най-накрая ходжата приключи и всички се заизнизаха към къщата на Агата. Няколко души носеха кютюците. Толкова много бяха.

Излязоха от джамията и веднага ги пресрещна селския глупак. Хилеше се неудържимо.

– Неверник... Сатана... Шейтан... Махни се от пътя – изкрещя му ходжата и веднага отправи молитва към Всевишния, против глупави неверници.

– Голям джюмбюш ще падне... Незапомнен... – продължаваше да се хили оня, без да се впечатли от молитвите на ходжата.

Стигнаха до къщата и ходжата отново ги нареди в редици и отново дълго се моли за душата на Агата. Наистина, вече прекаляваше и преиграваше, но никой не се възпротиви.

– Амин... Амин... Амин – изричаха покорно след него всички, въпреки яда си и гласа им се носеше из цялото село.

– Амин... Амин... Амин... – отговаряше им и ехото, връщащо се от отсрещните чукари.

Слушаше и ходжата ехото и по едно време му се стори че самия Ага им говори с гласа на ехото, но бързо пропъди тази мисъл от главата си.

Най-накрая приготви ходжата ключовете и застана пред вратата на килера. Няколко баби баялдисаха и шумно се свлякоха на земята. Толкова вълнуващ беше моментът. Но никой даже не ги и погледна и те осъзнали че са оставени сами на произвола на съдбата, тихичко и безславно се вдигнаха от земята и загледаха с трепет към вълшебния килер.

Почна да отключва катинарите ходжата, един подир друг и това отне цяла вечност. Наистина бяха девет катинара. Че как иначе? Кой нормален човек би оставил без надзор толкова много злато.

Още няколко баби се свлякоха на земята и се изправиха, докато тракаше с огромните ключове ходжата. После, разправяха че и имама баялдисал, но аз не видях. Затова не смея да го твърдя. Разправяха дори че манджата имам баялдъ, носела името си от тази случка. Но и това не смея да твърдя. Може и да е така, може и да не е. Но е напълно вероятно.

Най-накрая падна и последния катинар. Огромна вълна от отчаяна въздишка премина през множеството. Но оня, като че ли си нямаше друга работа и отново застана за молитва. Вдигна ръце към небето и сякаш нямаше намерение да свърши някога.

– Стига с тези молитви, бе ходжа ефенди... Край нямаха... – чуха се недоволни гласове. Наистина, вече прекаляваше.

Най-накрая ходжата приключи с молитвата и на висок глас, така че да го чуят всички изрече три пъти – Амин...

– Амин... Ами... Амин... – отвърнаха му прибързано всички, изпълнени с надежда най-нкрая, все пак да влезе в килера.

И той наистина влезе. Влезе, отново изричайки молитва. Разбра се по устните му, които се движеха със светкавична бързина, в унисон с молитвата, която четеше наум. От време на време извръщаше глава настрани и пръскаше и плюнки.

Влезе той, а имама баялдиса отново и този път повече не се изправи никога. Но никой не му обърна внимание. Твърде възможно е името на манджата да се е появило от този момент нататък, а не от първото припадане. Аз поне мисля така.

Влезе ходжата и не излезе цяла вечност.

– Можеше през това време да погребете имама и да се върнете – хилеше се с години селския глупак после, но никой не му обръщаше внимание.

Най-накрая търпението на хората се възнагради и ходжата се показа на вратата. В ръката си носеше един волски рог. Беше огромен. Никога не бях виждал толкова голям рог. Беше дълъг поне един метър. Сигурно, вола на който е принадлежал е тежал поне 5 тона. Другояче не можеше и да бъде.

– Ами сандъка? Къде е сандъка? – разкрещяха се всички в един глас. Вече никой не му викаше ефенди.

– Няма сандък... Само този рог – отвърна ходжата.

Не му повярва никой. Един по един цялото село се изреди и минаха през килера на Агата. Влизаха вътре, дълго се въртяха наляво и надясно, почесвайки се по ухото и накрая омърлушени излизаха навън и повдигаха рамене.

Когато цялото село се изреди, ходжата отново се обърна към множеството.

– Волският рог е пълен – изрече.

Вълна от въздишка на облекчение премина през тълпата.

– Сигурно волският рог е пълен със злато – заобаждаха се обнадеждени.

Бръкна ходжата вътре във волския рог. Толкова голям беше че ръката му влизаше свободно вътре.

– Има писмо – изрече, след като си изкара ръката.

– Чети де..., чети – разкрещяха се всички.

Тъкмо да почне да чете ходжата и изведнъж кехаята задрънча с барабана, както в цирка, преди опасен номер, за да подчертае важността на момента.

– Стига и ти с този тъпан, бе – развикаха се веднага и го издърпаха от стола на който беше се качил.

И най-накрая ходжата зачете. Без това нямаше кой друг освен него да го направи.

“ – Мили, мои мишоци – извиси се гласа му над всички – Да, говоря на вас... Моите синове. Някога бяхте моите аслани и аз наистина ви наричах така. И така се гордеех с вас. После се превърнахте в обикновени мишоци. Да, и най-големия аслан се превръща в обикновен мишок, тръгне ли да гони сянката на златото.

А бях ви мил гъзовете... Но мих гъзове на аслани... Пак бих го направил, стига пред мен да се изправи аслан. На мишок не бих умил и лицето.

Да, отгледал съм девет мишока.

Знайте, и помнете че майка ви прокле и млякото, с което ви е кърмила. Направи го на смъртния си одър. Това бяха последните й думи на този грешен свят.

И как сега ще живеете със срама и позора си? Ще намерите ли дупка, където да се заврете? Пердето, зад което ме гледахте, когато аз лазех в леда, ще закрие ли този позор? Всичкото злато на света, ще умие ли гъзовете ви, както аз го правех?

Хиляди пъти съм ви казвал да не правите никога грешката да се изправите срещу мен. Нима си мислехте че може да ме победите? Може ли да победите вятъра? Слънцето? Небето? Може ли да победите Всевишния? Защото аз бях вашия Бог. Аз съм вашия създател...

Не съм ли ви казвал хиляди пъти че дори в гроба ще бъда по-силен от вас деветимата, взети заедно? Нима си мислехте че може да измамите мен, вашия личен Бог? Защото аз бях само ваш Бог. Имахте толкова много на света. Разполагахте дори с ваш собствен Бог, който трепеше само над вас. Закриляше ви и бдеше над пътя ви. Може ли човешко същество да се изправи срещу баща си? Затова ви наричам мишоци...

Обръщам се и към вас, скъпи мои съселяни-мишоци. Нима си мислехте че сте по-умни от мен? За толкова години не разбрахте ли че всички събрани заедно не струвате колкото и малкия ми пръст?

Да, обръщам се към вас, които по цял ден се молите на килимчето, а веднага, докато станете от него лъжете, крадете, грабите и убивате дори. Виждате само златото, а за обичта, уважението, милосърдието, на които ви учи Бог забравяте.

Да, по-силен съм от вас и винаги ще бъда. Защото аз живея с името на Бог... Живея, изпълнявайки повелите му... Непризнавайки никой друг, освен него... И затова той ми дава. Затова Всевишният е казал “ Дерзай рабе, аз съм този който дава”. Това правех цял живот. Дерзах, затова и той ми даваше.

На всички вас, които цял живот гоните златото, забравили дори че сте хора съм приготвил този волски рог. Нека да ви влезе в ... Е, това не мога да го изчета... Нека този волски рог бъде и за всички тези, които докато са живи и здрави дадат имането си на децата си и от аслани ги превърнат в обикновени мишоци.

Сега, когато четете това, отдавна ще съм застанал пред Създателя. Но не ме е страх. Защото аз мога да застана без страх дори пред него. Мога, защото през целия си живот не съм извършил нищо, от което да се притеснявам.

А вие, как ще направите това?

Имате все още време... Имате цялото време на света да се поправите... Вечността е пред вас.

И дано волския рог ви помогне да стоите изправени и да не се навеждате повече.

Послепис:

В този рог, всеки път като ме обиждахте, докато плачех на стария пън, поставях по една костилка от лудата слива, която е до портата ми. Пребройте ги... На дъното ще намерите две жълтъци... Това е всичко, което ми остана след като раздадох имането си на моите мишоци.

Тези жълтъци са за човека, когото наричате селския глупак. Макар че той е по-умен и по-добър от всички вас. Поучете се поне малко от него.

На него завещавам и къщата си. “

Изчете ходжата писмото и дълго време всички мълчаха. После, като че ли по зададен сигнал ревнаха. Ревяха, та се деряха. Не знам колко време реваха така. Беше отдавна и вече не помня.

– Ха-ха-ха... – извисяваше се над всички смеха на селския глупак – Аз казвах ли ви че голям джюмбюш ще падне? Та това е Агата... Достойни сте единствено да му бъдете ратаи... Нищо друго...

Смееше се селския глупак, но никой не си позволи този път да му направи забележка.

Тръгнаха си всички, един по един, с наведени глави. Ходжата вървеше и си приглаждаше брадата. Изведнъж беше посърнал и осъзнал че съвсем скоро ще последва Агата и ще се срещне със Създателя.

– Дали имам още време? – мислеше си по целия път.

Стражарят вървеше приведен, с развързани чепици. Настъпваше вървите, докато крачеше. Как не се преби, не знам? Карабината му вече не стърчеша така гордо, а се влачеше по земята. Беше я хванал за ремъка и така си вървеше. С наведена глава си тръгна и оня с тъпана. Крачеше, а при всяка крачка тъпана се удряше по гъза му и издрънчаваше с глух тътен.

Сергиджиите вдигнаха сергиите и запрашиха нанякъде. Навярно натам, където има злато...

Пристъпи селския глупак и взе волския рог в ръка. Тежеше сигурно десетки кила. Изсипа го. Получи се цяла камара. После седна до купа и цял ден брои костилките.

– Боже..., хиляди са – изрече по едно време.

– Как си живял с толкова много обида Ага? – проплака накрая и ревна неудържимо.

Когато свърши с костилките, намери двете жълтъци. Взе ги в ръка.

– Ще нахранят десетки гладни деца – изрече и се изправи с усмивка и надежда на лицето.

Взе рога и го нарами.

От тогава ходи така, с волския рог на Агата на рамо. Нарамил го е и го носи гордо, както навремето стражарят носеше карабината.

Той е вълшебник. Селския глупак се превърна във вълшебник.

Който го зърне само и почва да върши добрини.

Така си обикаля по света...

Все някога ще мине и през вашия град.

Но може и да не чакате до тогава!

Можете да почнете веднага... Без да губите време... Животът е толкова кратък...

Изборът е ваш!

Хасан Ефраимов"