"ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА" 2

ЛИНК КЪМ ПЪРВА ЧАСТ: https://mirogled.blogspot.com/2024/11/blog-post.html

https://rutube.ru/audio/cbad3e1f74aa97aa22af68a5feaaea48/ - АУДИО ЗАПИС НА ИСТОРИЯТА

 В дълбините на безбрежния океан октопоките бяха еволюирали към хранене, чрез изсмукване с помощта на пипалата си на жизнената сила на други видове. Те ги обхващаха здраво със дългите си 9 пипала и изтегляха етерната енергия от жертвата. При тази еволюция те не бяха развили храносмилателен апарат, уста, зъби...
Но очите им бяха големи, но силно издължени на главата. И бяха 3 очи симетрично разположени, така че имаха 360 градусово виждане, и то не какво да е виждане, а те виждаха и в голям диапазон на инфра-червения и ултравиолетовият спектър. Така, че светлинната им комуникация имаше пре-много цветови гами. 
Те извличаха етерна енергия, както от растенията, така и от животните в океана, а техните клетки с графенови липидни стени, представляваха микроскопични батерии, кондензиращи тези етерни заряди. 
В зависимост от тяхната активна дейност, те можеха да огладнеят за няколко часа, или да престоят в летаргия няколко десетки дни. В зависимост колко изтеглят от енергията на жертвата, тя можеше и да умре, но можеше да е малко и тя да остане жива, но изключително слаба и вяла, която я правише лесна плячка за други хищници в океанът (а хищниците - те бяха пре-много в този безбрежен океан). 
След като еволюираха достатъчно, техните учени създадоха етерни излъчватели, с които те се хранеха и не беше нужно да отглеждат, или търсят своята храна. Достатъчно бе със своите пипала да обгърнат синхронно модулираният етерен излъчвател и да се заредят с енергия. 
Тези излъчватели бяха монтирани и на техните кораби. Така, че те имаха лесно достъпно захраване, където и да отидеха, тъй като техните кораби бяха станали като техни домове. Никога не се разделяха с тях. 

След като октопоките бяха проучили близките 10 планети (по 5 от двете страни на орбитата на тяхната планета), те се чувстваха комфортно в тяхната малка "империя". Бяха проучили десетки светове и ексистеми. Бяха открили редица ценни елементи, минерали и биологични видове в различен стадий на еволюция. Позволяваха си да се намесват в еволюцията на другите видове, в насоки, които те смятаха за правилни. Общо взето те се чувстваха като господари на техния свят. 

***

https://rutube.ru/audio/afceb41ee9742a833d1c6a347b78064a/
Когато октопоките извличаха етерната енергия от други организми, живота на жертвите протичаше като филмова лента в съзнанието на октопоките. Така те успяваха да еволюират по-бързо, тъй като усвояваха знанието натрупано от техните жертви. 
Така се стигна до една тяхна традиция, при която следваше да се изтегли жизнената етерна енергия от умиращ октопок, който бе на прага на смъртта от един съзрял октопок в началото на своя жизнен път. Така те предаваха цялото знание на умиращия октопок в съзнанието на младото поколение.

"ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА"

 АУДИО ФАЙЛОВЕ НА ТЕКСТА👇👇

https://rutube.ru/video/63656eb17fa2d7a285b95e5cfe9ce165/

https://rutube.ru/video/bb3dcfd817a3d47a86a9eaab96842f1e/

https://rutube.ru/video/fa7fd6d84d1b2930f2998c7150234785/

Огромен воден свят. 

Там те бяха се развили постепенно от дребни главоноги до ВЕЛИКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ!

Света им беше изпълнен във флоресцираща светлина. Атмосферата на планетата наситена с инертни газове в досег със слънчевият вятър на тяхната звезда гигант засияваше в пъстри цветове.
Комуникацията им се извършваше със светлинни сигнали, като за тази цел еволюцията ги бе дарила с фотоцити, които оформяха кръгли зони в три редици по техните 9 пипала. Те ги повдигаха, когато искат да кажат нещо на другиго и пипалата започваха да светят в разноцветни кодове, всеки от който значеше конкретно нещо. 

Развивайки се в плътната среда на океана на огромната си водна планета те лесно създадоха технологии, с които се придвижваха. Първоначално това бяха витла с форма на 9 пипала, които бързо се въртяха от електро-флуресцентни двигатели тласкайки корпуса на машината напред. Захранвайки двигателя със светлоний. Този биологичен концентрат, се натрупва в най-долните слоеве на океана, освободен от жизнената дейност на всички негови обитатели. 

В последствие те преминаха на вакумен двигател, който даваше пулсираши тласъци с висока честота, която в задния край изтласкваше водата и караше машината да плува много бързо на пред. 

Накрая техните учени разработиха двигател на базата на светилия, той бе синтезиран като извлек от светлония, подложен на огромно налягане. Като по този начин чистия извлек на светлония образуваше кристали, които светеха с ослепителна светлина. Но, тъй като те бяха образувани във вакумна среда под високо налягане, досегът им с водата ги караше да се разтворят мигновено в нея, йонизирайки я и тя се превръщаше в газ, който се разширяваше и тласкаше техните кораби с голяма скорост. 

Още при вакумният двигател те успяха да излезнат от водната среда и да летят в атмосферата на тяхната планета. Макар и гъста, тя бе по-рядка от плътната океанска вода и в нея вакумният двигател даваше само 30% от своето КПД. Така скоростта на вакумните превозни средства беше три пъти по-ниска отколкото във водата. 
Когато тестваха за първи път йонния двигател работещ на светилий, за да навлязат в атмосферата, те се изтрелваха от водата в небето, но след това падаха във водата, тъй като те нямаха досег с нея във въздуха. За това те добавиха резервоари с вода към своите кораби, които до тогава не им бяха нужни. И заедно с водните дюзи те впръскваха светилий на прах.
Но възникнал бе друг проблем - СВОБОДНОТО ПАДАНЕ!!! Когато им свършеше светилия, или водата и двигателят спираше, корабите им политаха право на долу към океана, от който бяха излетели. Ако пада на машината беше по-нисък от 9 пипала, то проблеми рядко имаше, тъй като кабините в които летяха бяха пълни с естествената им среда - водата. Тогава Октопоките в тях не успяваха да се ударят във визьора. Но, когато пада беше по-голям, то корабите се сплескваха заедно с пилотите им. 
Наложи се да се разработят нови сплави, които увеличиха якостните качества на корпусите им. Някои добавяха компресирани балони, който можеше пилота да пусне ръчно, за да се отворят преди сблъсъка с водата. Но с напредване на сензорната технология те просто добавиха в носовата част на кораба (който винаги поради тежестта си падаше на долу първа) конусни тръби пълни с едри кристали светилий, които го изстрелваха, щом сензорите отчитаха, че носа е на 6 пипала от водна повърхност. Попадането им във водата мигновено създаваше разширение на йонизиран газ, който изтласкваше кораба на горе и по този начин обираше инерцията от падането му. Така той отново се гмуркаше от безопасна височина.

Тяхното слънце, което беше червен мега гигант ясно се виждаше на водосвода. Две от трите луни на тяхната планета също имаха флоресциращи атмосфери и когато слънчевият вятър ги удареше те грейваха като малки лампички в небето. Третата луна я наричаха Черния Мигач. Тя бе с най бърза обиколка около планетата, беше изградена от черни кристали, които когато биваха осветявани под ъгъл от звездата, те отразяваха за кратко светлината като мигач в небето. Тя просто примигваше за момент на небосвода при определена позиция. 

Така не след дълго се намериха луди пипала, луди октопоки, които дръзнаха да се устремят отвъд тяхната атмосфера. Там безтегловността не им направи никакво впечатление, тъй като във водата е почти същото. Разбира се, някои от пилотите, които не бяха съобразителни достатъчно и допуснаха да останат без гориво полетяха в свободния космос, завинаги загубени в него!

Тяхната биология бе устроена така, че дишаха вода и издишаха водород, като кислорода бе част от техните клетъчни структури. Така, че те можеха да издържат дълго с малки количества вода. 

Един ден, един октопок минал близо до подводен вулкан, който спокойно си бълвал лава на дъното на океана и дюзите отделящи светилий, преобразуващи водата в газ се запалили. Това дало огромно ускорение на кораба му, като изминал десет хиляди пипала преди да спре дюзите. След първоначалната уплаха, в която всичките му пипала започнали да светят безразборно думите "ООО СВЕТА ВОДО!"; "ОХ ВОДОЛЕЕ!"; "НЕ, ВОДОЛЕ!"; "СПРИ! ВОДОЛЕ МИЛА!!!" - връщайки обикновеното си самообладание, сметнал че всъщност много му харесало. Той се върнал отново до лавата и повторил опита. Повтарял опита, отново и отново докато не му свършило горивото и не изпратил радио сигнал за бедстващ в океана. 
Така се открил принципа на горене на йонизирания газ. Учените октопоки се захванали за работа и създали система за запалване базирана на електрически заряд, запалващ газта. Вече можело да се придвижва девет пъти по-бързо и по-далече при един и същи разход на гориво. В системата им с 31 планети и безброй луни това дало надежда за тяхното достигане и изследване. Извън светлината на тяхното слънце и някой светещи планетарни и лунни атмосфери вселената, която наблюдавали била обгърната в непрогледен мрак. Нямало други звезди. 

Как се разпознава колониалния статут - по образованието!!!

 Доста родители познават логото на Школо понеже е на образователна платформа (собственост на британската Juniper Education) използвана от над 1700 училища в България 

Светите Кирил и Методий са дали букви и славянска писменост на над 300 милиона човека, но това явно не е било достатъчен аргумент за пишман дизайнерите на Школо да я използват в логото на най-популярната образователна платформа в България.

Не вярваме в "дизайнерско недоглеждане" - налице е опит за изтласкване на кирилицата от изображение, което всеки ден е пред очите на хиляди деца и родители.

Друг въпрос, който изниква е редно ли е такова огромно количество лична информация за децата, учебния процес и родителите да станат достъпни за организация базирана извън България и дори ЕС?

Без да се спираме и на това какво представлява Британия, с какво е известна, каква роля е играела и играе в световните процеси и т.н., убедени сме, че подобно "престъпно лекомислие" не е случайно и представлява сериозна пропаганда и внушение срещу българската култура, език и традиции, подкрепяно от престъпни предателски елементи в българската администрация и по-специално в българската образователна система!!!!!!!!!    

ПИЕСА "МАЙСТОРИ"

 Днес имам намерение да напиша една пиеса, която ще нарека "МАЙСТОРИ". В нея, ще се разказва за двама майстори. Единия е възрастен и по-опитен, чието име ще е Бай Добри, а другия, ще е по-млад и неопитен на име Пешо. Пешо ще помага като чирак на Бай Добри, от когото ще се учи и Бай Добри, ще се опитва да предаде знанията си на Пешо. Целта на пиесата, ще бъде хумористично пресъздаване на нелепи и смешни ситуации между двамата майстори в процеса на работата, като те си разменят реплики. Бай Добри винаги, ще е сериозен и ще се отнася сериозно към работата, а Пешо, ще прави грешки и ще се отнася към работата небрежно и лековато.

Действащи лица:

• Бай Добри – възрастен, опитен майстор. Винаги сериозен и концентриран върху работата.
• Пешо – млад и неопитен чирак. Склонен да бъде небрежен и несериозен.

Място на действието: Старата работилница на Бай Добри. Работното пространство е изпълнено с инструменти, дъски, гвоздеи, планове на стени, но цари известен безпорядък.

Първо действие

(Бай Добри стои над план за ремонт на масивна дървена врата. Той е съсредоточен и чертае детайли. Пешо се приближава с чук в ръка и вижда, че има почивка за момент.)

Бай Добри: (без да вдига глава) 

Пешо, донесе ли гвоздеите, които ти заръчах?

Пешо: (сякаш търси в джобовете си) 

Ааа, чакай малко, Бай Добри... Оставих ги... мисля, че до пейката навън. Или може би в склада? (мислейки) Или при койката в ъгъла?

Бай Добри: (изсумтява, но сдържа раздразнението си) Пешо... какво ти казах за гвоздеите? Те са основното нещо! Без гвоздеи няма врата. А без врата няма клиент. Явно, или си заспал на пейката, или на койката, а може би си спал в склада??

Пешо: (усмихва се широко) Абе, Бай Добри, какво толкова! Винаги мога да си измисля нещо... може би лепило? (намигва) Може да минеш и без гвоздеите. А за спането... 

Бай Добри: (сериозно) Пешо... няма "може би" в тая работа. Няма лепило за дървена врата, дето ще издържи повече от една зима. Гвоздеите са основата. Отиди, донеси ги и си гледай работата. (почва да чертае отново)

(Пешо излиза за миг, но се връща почти веднага, държейки ръждясал чук.)

Пешо: (с усмивка) Ето! Намерих чука! А гвоздеите... май ще ги взема малко по-късно, а?

Бай Добри: (поглежда го строго) Пешо, ти ме подлудяваш. Ако си ми дошъл само да държиш чук като играчка, по-добре се върни в училище. Тука се работи със сериозност!

Пешо: (намръщено) Ей, Бай Добри, не се сърди сега. Тук сме заедно да се учим, нали? Не е всеки майстор като теб още от люлката.

Бай Добри: (въздиша) Аз съм се родил майстор, Пешо. А съм станал с много, мнооого труд!!! Но за разлика от теб, когато ми казваха да донеса гвоздеи, ги носех на време. Слушай и учи. Само така ще станеш майстор. Иначе... ще си останеш с чука и големите приказки.

(Пешо отново излиза, този път по-сериозно, а Бай Добри се обръща към чертежите си.)

***

Във второто действие двамата ни герои се намират във частна вила, която още е във строеж. Бай Добри както винаги е дошъл рано на работа и се е заел да подготви разтвора, с който ще залепва плочките в банята на вилата. По едно време се появява чиракът Пешо, който почти винаги закъснява за работа в добро настроение, тъй като вечерта е бил на бар с приятели и се е запознал с новата красива сервитьорка в бара. Бай Добри го смъмря и го кара да му подаде теракола (вид циментово лепило за плочки), за да подсили сместа, но Пешо му подава фугин за плочки със същия цвят.

Второ действие

(Сцената: частна вила, която е все още в строеж. Мястото е все още хаотично, с чували цимент, плочки и инструменти разхвърляни из различни краища. Бай Добри е дошъл рано и вече подготвя разтвора за лепене на плочки в банята. Той старателно разбърква сместа в голяма кофа. По едно време, с няколко часа закъснение, се появява Пешо – видимо весел, макар и с леко уморено лице, хванал телефон в ръка и слуша музика.)

Бай Добри: (без да вдига глава от работата) Пешо, откога се започва работният ден в десет часа? Тук не сме на дискотека!

Пешо: (с широка усмивка) Ех, Бай Добри, какво толкова! Животът е кратък, трябва да се забавляваме, а? Вчера се запознах с една красавица... сервитьорка! Още не мога да се съвзема.

Бай Добри: (сериозно, продължава да бърка сместа) Пешо, тук сме да строим, не да разказваш истории за барове и момичета. Виждаш ли тази кофа? Трябва да се завърши преди обед. Подай ми теракола, че сместа още не е достатъчно силна.

Пешо: (сякаш не чува) Ти да видиш, Бай Добри... как ми се усмихваше цяла вечер! Много хубаво момиче. И знаеш ли, май разбира от строителство. Казва, че баща ѝ е майстор.

Бай Добри: (по-строго) Пешо, остави момичетата за по-късно. Сега е време за работа! Тераколът, бързо!

(Пешо с небрежна походка се насочва към чувалите. Той взема първия, който вижда, и го подава на Бай Добри.)

Пешо: Ето, готово. Както казваш, работа, работа!

(Бай Добри бърка сместа, но след няколко секунди забелязва нещо странно в цвета ѝ. Спира да бърка и взема чувала в ръце. Поглежда го внимателно и се намръщва.)

Бай Добри: (с явно недоволство) Пешо... какво си ми подал?! Това е фугин, а не теракол!

Пешо: (гледа го объркано) Че каква е разликата? И двете неща са сиви, и двете се мажат...

Бай Добри: (вдига ръце с раздразнение) Пешо! Разликата е, че фугинът е за фугите между плочките, а тераколът е за залепването на плочките! Ако ги лепим с фугин, утре ще са на пода, а не на стената.

Пешо: (усмихва се) Ама че работа... Е, няма проблем, ще ги залепим отново утре, нали?

Бай Добри: (очите му блестят от гняв) Пешо! Искаш ли да обясняваш на клиента утре защо плочките му са паднали в краката му, или ще ми донесеш теракола като човек?

Пешо: (замисля се) Абе, Бай Добри, много се палиш за някакъв си чувал! Спокойно де, ще го оправим.

(Пешо тръгва обратно към чувалите, но този път внимава повече. След малко донася правилния чувал и го подава на Бай Добри.)

Бай Добри: (с ироничен тон) Благодаря, най-сетне. Сега се моли този разтвор да не се сгромоляса като твоите баровски истории.

(Започва да разбърква отново, докато Пешо се обляга на стената и поглежда телефона си с усмивка.)

Пешо: (мечтателно) Знаеш ли, Бай Добри, мисля си, че тази сервитьорка може да стане майстор като теб. И тогава... аз ще ѝ бъда учител!

Бай Добри: Какъв учител можеш да й бъдеш ти?!! Ти и за креватно джудо не ставаш! Последната с която беше, сега излиза със Спас Хореографа. - иронично се усмихна старият майстор.

***

Нека продължим с трето действие: Бай Добри е в банята и лепи плочките. Казва на Пешо да му донесе още теракол, защото този в кофата до него свършва, а Пешо тръгвайки с досада рита на пода една празна консервена кутия от русенско варено, която отскачайки от ръба на входа към банята се удря в поставения дълъг нивелир до стената, който се хлъзга по нея и удря бай Добри по главата, който на свой ред изпуска плочката намазана с последния теракол на пода и тя се строшава ;)

Трето действие

(Сцената: Банята във вилата. Бай Добри внимателно лепи плочки на стената, като работи съсредоточено. До него е почти празна кофа с теракол. Пешо стои до вратата на банята, явно отегчен, докато играе с телефона си или мърмори нещо под носа.)

Бай Добри: Пешо, свърши ми тераколът. Отиди донеси още, че не мога да оставя плочките така. Ще се отлепят, ако не ги довърша.

Пешо: (промърморва с досада) Ох, пак теракол… Да не сме в склад за теракол?! (тръгва неохотно към склада)

(Пешо с досада рита празна консервена кутия от русенско варено, която се намира на пода. Кутията се удря в ръба на входа към банята, отскача и се блъска в дългия нивелир, който е подпрян на стената. Нивелирът започва да се хлъзга надолу по стената и в последния момент пада върху главата на Бай Добри.)

Бай Добри: (с гримаса от болка) Ох, майката му стара! Пешо, какво направи пак?!

(Бай Добри неволно изпуска плочката, която държи, точно когато я е намазал с последния останал теракол. Плочката пада на пода и се строшава на няколко части.)

Пешо: (смее се, но опитва да прикрие смеха) Еее, бай Добри, май нивелирът реши да те замери. Като че ли има собствено мнение...

Бай Добри: (възмутено, търкайки главата си) Пешо! Ти и нивелирът сте еднакво полезни в тая работа – нищо не става от вас!

(Той кляка и гледа строшената плочка с видимо раздразнение.)

Пешо: (невинно) Абе, бай Добри, какво толкова – една плочка повече, една по-малко... Ще сложим нова, нали?

Бай Добри: (с ироничен поглед) Пешо, ако беше така лесно... Вече три пъти ти обяснявам, че не става дума само за плочките. Всичко трябва да е перфектно подравнено! А с твоите изпълнения – нито нивелир ще помогне, нито аз!

(Бай Добри се изправя, като все още търка главата си от удара, докато Пешо продължава да гледа ситуацията с леко забавление.)

Бай Добри: (въздъхва) Отиди донеси теракол, преди да съм те изпратил да помагаш на Спас Хореографа. Явно там ще си по-полезен.

Пешо: (смее се) Добре де, добре! Но ако ме видиш на сцената, Бай Добри, поне билет за представлението ще ти подаря!

(Пешо се отдалечава, все още усмихнат, а Бай Добри го гледа с разочарование, но и с леко смирена усмивка. След кратка пауза, той въздиша и започва да оправя щетите.)

***

Четвърто действие се развива на обед, който е в 14 часа слеобед. Двамата са седнали на две кофи, а по средата на един гипсокартон са поставили всичко за обяд. Бай Добри реже на едро и на бързо домати и краставици за салата, а Пешо вади от раницата си една щафета луканка хляб и една бира. На импровизираната маса от гипсокартон Бай Добри е сложил една бутилка домашна ракия, сол и варени картофи. Те се шегуват за това кой какво е донесъл.

Четвърто действие

(Сцената: Дворът пред вилата в строеж. Двамата майстори са направили обедна почивка. Бай Добри и Пешо са седнали на две обърнати кофи, а пред тях на гипсокартонен лист е импровизирана маса. Бай Добри бързо реже на едри парчета домати и краставици за салата. Пешо изважда от раницата си щафета луканка, хляб и една бутилка бира. В средата на "масата" стоят една бутилка домашна ракия, солница и варени картофи.)

Бай Добри: (реже бързо доматите и поглежда към раницата на Пешо) Абе, Пешо, ти поне веднъж да донесеш нещо полезно... Луканка, хляб и бира? Хем слагаш "всичко необходимо", хем все нещо липсва - втора бира!!!!

Пешо: (усмихва се доволно) Какво да ти кажа, Бай Добри, всеки майстор си има стил. Аз залагам на простите удоволствия в живота – бира, луканка... а останалото е бонус!

Бай Добри: (иронично) Простите удоволствия... С тая бира и луканка си на път да станеш не майстор, а "шофьор на камион". Гледай ме мене – домашна ракия, картофи, салатка. Туй е храната на майстора!

Пешо: (смее се) Абе, Бай Добри, твоето е малко като на селски събор – все ракия, картофи и нещо от градината. Добре, че поне аз донесох луканката, че иначе щяхме да останем гладни.

Бай Добри: (кима) Луканка... ама тя не върви без малко ракия. (отваря бутилката с домашната ракия и налива в две пластмасови чаши) Айде, вземи една чашка, да поемеш малко майсторско вдъхновение!

Пешо: (смее се и взема чашата) Е, това вече е нещо! Само ти можеш да ме научиш на истинското майсторство... и на това как да се пие ракия както трябва.

(Двамата се чукат с чашите, след което Пешо отхапва от щафетата луканка и започва да реже хляба.)

Пешо: (с усмивка) Знаеш ли, Бай Добри, тази луканка я взех от един приятел. Казват, че е най-добрата в региона. Ще видиш, ще ти хареса.

Бай Добри: (поглежда към луканката с подозрение) Ами, ще видим, ще видим. Само да не е като последния път – "домашна" от супермаркета.

Пешо: (потупва се по гърдите) Абе, истинска е, истинска! Давай да хапнем, че после пак ни чакат плочките. Само да не паднат както сутринта...

Бай Добри: (иронично) Няма страшно – ако паднат, ще направим като луканката ти. Ще ги върнем в склада.

(И двамата се засмиват. Бай Добри продължава да реже доматите и краставиците, като добавя щедро сол в салатата, докато Пешо отваря бирата и отпива дълга глътка.)

Пешо: (въздиша доволно) Ей, това е животът, Бай Добри. Малко работа, малко ракия, малко бира... Чудя се как хората издържат в офисите по цял ден.

Бай Добри: (с усмивка) Ако и в работата ти беше такъв философ, щях да те направя майстор за нула време. Но при теб мисленето започва от бирената бутилка и свършва при нивелира на пода.

Пешо: (усмихнато) Е, Бай Добри, нали за това сме екип. Ти мислиш, аз действам. Пък и ако всички бяхме като теб, кой щеше да донесе луканката и бирата?

Бай Добри: (с усмивка) Да, Пешо, кой ли? Може и да има нещо вярно в това... Но ако искаш да станеш майстор, ще трябва да научиш, че в строителството първо идва работата, а после бирата.

Пешо: (намигва) Ама не каза, че бирата може да е първа, а?

Бай Добри: (смее се) Айде, стига приказки. Да хапнем, че после ще имаме време за философстване, докато лепим плочките.

(Двамата продължават да хапват и пият, като се шегуват и смеят за обяда, докато подготовката за следобедната работа наближава.)

***

Нека да продължим с пето действие. 

 В пето действие е края на работния ден. Бай Добри е много уморен от работата през деня, целия е изцапан с теракол и прахоляк. Пешо е все така весел. Нищо особенно не е свършил като работа и мисли как да се върне при сервитьорката в бара и да я накара да се съгласи да излязат на среща. Пешо споделя плановете си с Бай Добри, а той се опитва да го сплаши с тежкия семеен живот, че трябва да слуша бъдещата си жена, да й дава всичките пари, че няма да му дава да излиза често с приятели по баровете и да разполага с много свободно време, когато се родят децата. Че ще трябва да работи двойно, за да ги издържа, когато децата тръгнат на училище.

Пето действие

(Сцената: Краят на работния ден. Вилата в строеж е обвита в прахоляк, Бай Добри е покрит с теракол и прах. Той е уморен и се опитва да изчисти ръцете си с кърпа, докато Пешо, както винаги, е в добро настроение. Той обаче е едва нацапан и изглежда отпочинал. Докато прибира инструментите, Пешо с усмивка мисли за нещо друго.)

Пешо: (загледан в небето, мечтателен) Бай Добри, знаеш ли какво си мисля?

Бай Добри: (изморено) Какво, Пешо? Че най-накрая ще свършиш малко работа?

Пешо: (усмихва се) Не бе, за друго става въпрос. Сервитьорката от снощи... тази с усмивката като на холивудска звезда... мисля тази вечер пак да ида в бара и да я поканя на среща.

Бай Добри: (иронично) А-а, значи затова целия ден гледаш само да не се измориш много. Че как иначе ще впечатлиш "холивудката", ако си се уморил от тежка работа, а?

Пешо: (със самодоволна усмивка) Абе, Бай Добри, кой ти мисли за работа, когато в главата ти са само такива мисли! Чудя се как да я накарам да се съгласи... Може би ще й предложа да я заведа на хубаво място.

Бай Добри: (кима сериозно) А ти знаеш ли какво ще стане, ако тая работа с нея вземе, че стане сериозна?

Пешо: (усмихнато) Ами, ще си я харесам, ще я поканя на среща, може пък нещата да се развият добре...

Бай Добри: (усмихва се иронично) А, така ли? А ти готов ли си за "сериозното", Пешо? Знаеш ли какво е да си женен?

Пешо: (небрежно) Е, колко да е сложно? Ще се женим, ще си живеем добре. Аз ще си работя, тя ще си гледа нейната работа...

Бай Добри: (иронично се засмива) Ха! Работата на жената, викаш. Ще ти кажа каква ще бъде твоята работа – да даваш всичките пари вкъщи. Запомни – "моите" пари стават "нашите", а "нейните" си остават "нейни".

Пешо: (смеейки се) Айде, бе, не може да е толкова страшно.

Бай Добри: (продължава със сериозен тон) О, не е страшно... в началото. Ще ти готви, ще ти глади ризите, ще ти носи закуска в леглото. Но после... като дойдат децата! О, Пешо, тогава ще разбереш какво е истински живот.

Пешо: (любопитно) И какво, Бай Добри? Ще бъда добър баща, ще играем с децата в парка, ще им купувам сладолед...

Бай Добри: (усмихва се) А, да, ще играеш... когато имаш време! Ще работиш по 12 часа, ще идваш уморен като днес, а после – "Тате, дай пари за нови обувки", "Тате, класът ще ходи на екскурзия", "Тате, вземи ни колело"... И ти ще плащаш, Пешо, ще плащаш и още как!

Пешо: (започва да се смее) Е, стига бе, Бай Добри, не ме плаши така!

Бай Добри: (с усмивка) Не те плаша, Пешо, аз само ти казвам истината. Първо ще престанеш да излизаш вечер с приятелите по баровете, защото няма време. После няма да ти стигат парите за нищо друго, освен за дома и децата. И тогава ще се чудиш какъв късметлия си бил, когато си можел да си харчиш парите за бира и сервитьорки.

Пешо: (замисля се, но се усмихва) Ама ти много черноглед си, Бай Добри. Чак пък толкова да е лошо...

Бай Добри: (сериозно) Пешо, аз не съм черноглед. Просто съм минал по тоя път. Ще дойде време, когато ще си блъскаш главата и ще се чудиш къде е отишло младото ти безгрижие. И всичко това заради една усмивка в бар, братле.

Пешо: (потупва го по рамото) Добре де, добре. Може и да си прав, ама... какво да правя? Такава е младостта! Ами ако пък тя е "жената на живота ми"?

Бай Добри: (усмихва се) Може и да е, Пешо. Може и да е. Само че помни ми думата – колкото по-хубава е усмивката, толкова по-дълъг е списъкът с изискванията.

(Пешо се засмива, но с нотка на замисленост. Двамата продължават да прибират инструментите, като Бай Добри оглежда изморен вилата, докато Пешо продължава да мисли за вечерта в бара.)

Бай Добри: (усмихвайки се) Хайде, Пешо, прибери нивелира, че утре пак сме тук. Мисли си за усмивки и сервитьорки, но не забравяй – плочките няма да се лепят сами!