"ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА" 2

ЛИНК КЪМ ПЪРВА ЧАСТ: https://mirogled.blogspot.com/2024/11/blog-post.html

https://rutube.ru/audio/cbad3e1f74aa97aa22af68a5feaaea48/ - АУДИО ЗАПИС НА ИСТОРИЯТА

 В дълбините на безбрежния океан октопоките бяха еволюирали към хранене, чрез изсмукване с помощта на пипалата си на жизнената сила на други видове. Те ги обхващаха здраво със дългите си 9 пипала и изтегляха етерната енергия от жертвата. При тази еволюция те не бяха развили храносмилателен апарат, уста, зъби...
Но очите им бяха големи, но силно издължени на главата. И бяха 3 очи симетрично разположени, така че имаха 360 градусово виждане, и то не какво да е виждане, а те виждаха и в голям диапазон на инфра-червения и ултравиолетовият спектър. Така, че светлинната им комуникация имаше пре-много цветови гами. 
Те извличаха етерна енергия, както от растенията, така и от животните в океана, а техните клетки с графенови липидни стени, представляваха микроскопични батерии, кондензиращи тези етерни заряди. 
В зависимост от тяхната активна дейност, те можеха да огладнеят за няколко часа, или да престоят в летаргия няколко десетки дни. В зависимост колко изтеглят от енергията на жертвата, тя можеше и да умре, но можеше да е малко и тя да остане жива, но изключително слаба и вяла, която я правише лесна плячка за други хищници в океанът (а хищниците - те бяха пре-много в този безбрежен океан). 
След като еволюираха достатъчно, техните учени създадоха етерни излъчватели, с които те се хранеха и не беше нужно да отглеждат, или търсят своята храна. Достатъчно бе със своите пипала да обгърнат синхронно модулираният етерен излъчвател и да се заредят с енергия. 
Тези излъчватели бяха монтирани и на техните кораби. Така, че те имаха лесно достъпно захраване, където и да отидеха, тъй като техните кораби бяха станали като техни домове. Никога не се разделяха с тях. 

След като октопоките бяха проучили близките 10 планети (по 5 от двете страни на орбитата на тяхната планета), те се чувстваха комфортно в тяхната малка "империя". Бяха проучили десетки светове и ексистеми. Бяха открили редица ценни елементи, минерали и биологични видове в различен стадий на еволюция. Позволяваха си да се намесват в еволюцията на другите видове, в насоки, които те смятаха за правилни. Общо взето те се чувстваха като господари на техния свят. 

***

https://rutube.ru/audio/afceb41ee9742a833d1c6a347b78064a/
Когато октопоките извличаха етерната енергия от други организми, живота на жертвите протичаше като филмова лента в съзнанието на октопоките. Така те успяваха да еволюират по-бързо, тъй като усвояваха знанието натрупано от техните жертви. 
Така се стигна до една тяхна традиция, при която следваше да се изтегли жизнената етерна енергия от умиращ октопок, който бе на прага на смъртта от един съзрял октопок в началото на своя жизнен път. Така те предаваха цялото знание на умиращия октопок в съзнанието на младото поколение.

"ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА"

 АУДИО ФАЙЛОВЕ НА ТЕКСТА👇👇

https://rutube.ru/video/63656eb17fa2d7a285b95e5cfe9ce165/

https://rutube.ru/video/bb3dcfd817a3d47a86a9eaab96842f1e/

https://rutube.ru/video/fa7fd6d84d1b2930f2998c7150234785/

Огромен воден свят. 

Там те бяха се развили постепенно от дребни главоноги до ВЕЛИКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ!

Света им беше изпълнен във флоресцираща светлина. Атмосферата на планетата наситена с инертни газове в досег със слънчевият вятър на тяхната звезда гигант засияваше в пъстри цветове.
Комуникацията им се извършваше със светлинни сигнали, като за тази цел еволюцията ги бе дарила с фотоцити, които оформяха кръгли зони в три редици по техните 9 пипала. Те ги повдигаха, когато искат да кажат нещо на другиго и пипалата започваха да светят в разноцветни кодове, всеки от който значеше конкретно нещо. 

Развивайки се в плътната среда на океана на огромната си водна планета те лесно създадоха технологии, с които се придвижваха. Първоначално това бяха витла с форма на 9 пипала, които бързо се въртяха от електро-флуресцентни двигатели тласкайки корпуса на машината напред. Захранвайки двигателя със светлоний. Този биологичен концентрат, се натрупва в най-долните слоеве на океана, освободен от жизнената дейност на всички негови обитатели. 

В последствие те преминаха на вакумен двигател, който даваше пулсираши тласъци с висока честота, която в задния край изтласкваше водата и караше машината да плува много бързо на пред. 

Накрая техните учени разработиха двигател на базата на светилия, той бе синтезиран като извлек от светлония, подложен на огромно налягане. Като по този начин чистия извлек на светлония образуваше кристали, които светеха с ослепителна светлина. Но, тъй като те бяха образувани във вакумна среда под високо налягане, досегът им с водата ги караше да се разтворят мигновено в нея, йонизирайки я и тя се превръщаше в газ, който се разширяваше и тласкаше техните кораби с голяма скорост. 

Още при вакумният двигател те успяха да излезнат от водната среда и да летят в атмосферата на тяхната планета. Макар и гъста, тя бе по-рядка от плътната океанска вода и в нея вакумният двигател даваше само 30% от своето КПД. Така скоростта на вакумните превозни средства беше три пъти по-ниска отколкото във водата. 
Когато тестваха за първи път йонния двигател работещ на светилий, за да навлязат в атмосферата, те се изтрелваха от водата в небето, но след това падаха във водата, тъй като те нямаха досег с нея във въздуха. За това те добавиха резервоари с вода към своите кораби, които до тогава не им бяха нужни. И заедно с водните дюзи те впръскваха светилий на прах.
Но възникнал бе друг проблем - СВОБОДНОТО ПАДАНЕ!!! Когато им свършеше светилия, или водата и двигателят спираше, корабите им политаха право на долу към океана, от който бяха излетели. Ако пада на машината беше по-нисък от 9 пипала, то проблеми рядко имаше, тъй като кабините в които летяха бяха пълни с естествената им среда - водата. Тогава Октопоките в тях не успяваха да се ударят във визьора. Но, когато пада беше по-голям, то корабите се сплескваха заедно с пилотите им. 
Наложи се да се разработят нови сплави, които увеличиха якостните качества на корпусите им. Някои добавяха компресирани балони, който можеше пилота да пусне ръчно, за да се отворят преди сблъсъка с водата. Но с напредване на сензорната технология те просто добавиха в носовата част на кораба (който винаги поради тежестта си падаше на долу първа) конусни тръби пълни с едри кристали светилий, които го изстрелваха, щом сензорите отчитаха, че носа е на 6 пипала от водна повърхност. Попадането им във водата мигновено създаваше разширение на йонизиран газ, който изтласкваше кораба на горе и по този начин обираше инерцията от падането му. Така той отново се гмуркаше от безопасна височина.

Тяхното слънце, което беше червен мега гигант ясно се виждаше на водосвода. Две от трите луни на тяхната планета също имаха флоресциращи атмосфери и когато слънчевият вятър ги удареше те грейваха като малки лампички в небето. Третата луна я наричаха Черния Мигач. Тя бе с най бърза обиколка около планетата, беше изградена от черни кристали, които когато биваха осветявани под ъгъл от звездата, те отразяваха за кратко светлината като мигач в небето. Тя просто примигваше за момент на небосвода при определена позиция. 

Така не след дълго се намериха луди пипала, луди октопоки, които дръзнаха да се устремят отвъд тяхната атмосфера. Там безтегловността не им направи никакво впечатление, тъй като във водата е почти същото. Разбира се, някои от пилотите, които не бяха съобразителни достатъчно и допуснаха да останат без гориво полетяха в свободния космос, завинаги загубени в него!

Тяхната биология бе устроена така, че дишаха вода и издишаха водород, като кислорода бе част от техните клетъчни структури. Така, че те можеха да издържат дълго с малки количества вода. 

Един ден, един октопок минал близо до подводен вулкан, който спокойно си бълвал лава на дъното на океана и дюзите отделящи светилий, преобразуващи водата в газ се запалили. Това дало огромно ускорение на кораба му, като изминал десет хиляди пипала преди да спре дюзите. След първоначалната уплаха, в която всичките му пипала започнали да светят безразборно думите "ООО СВЕТА ВОДО!"; "ОХ ВОДОЛЕЕ!"; "НЕ, ВОДОЛЕ!"; "СПРИ! ВОДОЛЕ МИЛА!!!" - връщайки обикновеното си самообладание, сметнал че всъщност много му харесало. Той се върнал отново до лавата и повторил опита. Повтарял опита, отново и отново докато не му свършило горивото и не изпратил радио сигнал за бедстващ в океана. 
Така се открил принципа на горене на йонизирания газ. Учените октопоки се захванали за работа и създали система за запалване базирана на електрически заряд, запалващ газта. Вече можело да се придвижва девет пъти по-бързо и по-далече при един и същи разход на гориво. В системата им с 31 планети и безброй луни това дало надежда за тяхното достигане и изследване. Извън светлината на тяхното слънце и някой светещи планетарни и лунни атмосфери вселената, която наблюдавали била обгърната в непрогледен мрак. Нямало други звезди. 

Родопите

Родопа - планина  НЕ Е,  това си е цяло ЗАСТИНАЛО МОРЕ!
Родопа - приказен край - речни долини, деренца, долчета, скатове, баирчета, хълмчета, върхове, урви, скални зъбери, гъсти гори, редки храсти, полянки, ниви, ливади, изворчета, ручейчета, стари мостове, сгушени селца, притихнали колибки, птичи песни, водопади. Зад всеки ъгъл в тази величествена планина се крие нещо ново, уникално и различно. Ето за това родопчаните са странни птици, тъй като зад следващия хълм, дере, или горичка съседа ти си има свое царство! Там - зад ъгъла всеки родопчанин е цар на своето малко кътче уникална земя. Нищо не е същото. Потока е различен, гората е различна, ливадата е различна, баирчето е различно. На едно място има камъни, на друго изворче, на трето полянка с диви ягоди, а в дерето капини, в гората гъби, по ливадите билки, по нивите всякакъв зарзават. Тук се мерне ябълка, там се търкалят круши, сливите се поклащат натежалли от род, оттатък катеричка къса лешник, орех озрял тупне в близкото поточе. Вятърът си играе в мушмулата, дюли се жълтеят в шумата.
Когато ти писне от всичко и всички - отиваш именно там - там на твоето местенце! Сгушено в някое деренце, с ливадка,  полюшващи се тревички най-различни. Ако е пладне и е горещо - всичко живо жужи, бръмчи и лети наоколо. "Ехх!" -си казваш - "Съседа не се вижда. Някъде там коси зад близкото хъмче и припява някоя тъжна родопска песен." Гората зашумоли от лекия ветрец, който сякаш си играе нейде там горе на отсрещния хребет. След като си поработил малко (покосил си, поприбрал си шумата с гребло, пооправил си стария дувар с някой речен камък, поорязал си сухите клони на някоя овошка, или си понабрал някой плод), седнеш на тревата и отвориш торбата с хапката, която мъкнеш от вкъщи. Там винаги е сладко, независимо какво ядеш - дори да е гол лук с малко хлебец. Твоето царство на около пръщи от живот, който няма нужда от команди - там всеки си знае мястото и работата. Твоята задача е да го пазиш от съседа и да му се любуваш:)) Ако си късметлия, може да има и изворче, а ако си и кадърен, от това изворче може да направиш и чешмичка. Тогава щастието е пълно - пийваш си студена водичка, хапваш си хлебеца и си рупаш лучец - па да ти е зле! Гледаш съседа идва с една дамаджана. "Сполайти съседе, мога ли да си наточа от твойта хубава студена водица?" и докато преглътнеш да му отговориш, и той извадил една щека траен салам - е па на такова нещо отказва ли се:))) Седне до тебе, подадеш му от хлебеца и лука, а той ти нареже от салама:)) Па се заговорите, кой какви приоми и мурафети е приложил в неговото "царство";) Единия ще се похвали с хубава круша, другия с хубава ябълка. Пък си припомните, като деца как зимъска сте се спускали от ейй оня баир с наелон по снега и сте се били със снежни топки. Или как цял следобед сте търкаляли камъните в дерето, за да си направите замък, който бил отнесен от есенния порой. И как сте се къпали в големия вир, и като сте видяли в него да плува водна змия, толкова сте се уплашили, че сте побягнали от него без да си облечете гащите;))
Поприказвате си, поприказвате си, па се усетите, как се е свечерило и последните лъчи на слънцето, което се е вече скрило зад западния планински връх пролазват по источния:)) Вечерния хлад ви обгръща и влагата от близкото дере, пролазва по поляната. Всичко притихва, жуженето спира, а от близката букова горичка се чува сова. Луната е изгряла между двата хълма пълна и жълтеникава, като някоя голяма нощна лампа. Време е за обратния път. На лунна светлина ходенето по стария калдаръмен път е направо сюреалистично. Лунните отблясъци  подскачат на преде с всяка твоя стъпка, а отстрани мракът се е сгушил в гъстата непрогледна гора. Само щурците свирят своята остра песен из крайпътния треволяк. Ето и първите проблясъци между клоните на дърветата на градските лампи. Вече си на асфалтовия път и в далечината зад теб приближават два фара на някой моторизиран планинар. Профучава покрай вас стара жигула с отворен багажник пълен със сено:) Малко преди да влезнете в града, пътя завива покрай отвесния скат, надвиснал над дълбокото дере, а там долу се чува ромоленето на водата и плясъка на някое малко водопадче. Градът е притихнал. Тук таме се чува по някой мотор, на закъснял родопчанин, който бърза да се прибере в къщи при свойте, които го чакат с топло сготвена родопска гозба. Тук идва време да кажете на планинския си съсед едно бързо "ЧАО" и да се отправите към уютния си дом, носещ на рамо торбата с горски билки и планински плодове, които пръскат около вас леки приятни аромати на свежест.
РОДОПА е притихнала под звезния купол на небосвода, иделична и усамотена величествена крепост!

За едно времещното мъжество и едничка чест

Ще ви разкажа една история:

Единия ми пра-дядо остава полу-сирак, тъй като баща му почива. Той е бил най-големия от 5 братя. Не щеш ли един ден отиват с братята си на колибата си, където имат ниви и ливади и виждат, че всичко е отъпкано и опасено. Имало е прясна кравешка тор. Дядо ми вечерта казва на братята си, че ще станат по тъмно рано призори и взел пушката на баща си. Тогава той бил 16-17 годишен. Отиват на същите тези ливади и се скриват в едни шубраци. И не след дълго виждат как техен съсед докарва стадото си до тяхната порта, която затваря имота и я отваря, пускайки вътре цялото си стадо крави, биволи и друг дребен рогат добитък. След което техния съсед затворил оградата и отишъл да си върши някаква работа в неговия имот. Моя пра-дядо заредил пушката и се прицелил в най-големия и хубав вол който бил на поляната пуснат и с един изстрел го прострелял точно между очите. След което махнал на братята си и се прибрали в къщи. Привечер идва техния съсед и какво да види - вола проснат на земята с дупка във главата и взел да се вайка и да си скубе косите. Не може да се оплаче на никого, защото вола е по средата на на чужд имот. Отива късно вечерта и чука на вратата на къщата на пра-дядо ми. Пра-дядо ми му отваря, а съседа му свалил калпака и с мъка казал следното: "Извинявайте, повече мой животни във вашия имот няма да влезнат." и си тръгнал обратно.

Това което ми е разказвала баба ми е, че този съсед не посмял повече да им прави пакости до края на живота си;)