Родопите

Родопа - планина  НЕ Е,  това си е цяло ЗАСТИНАЛО МОРЕ!
Родопа - приказен край - речни долини, деренца, долчета, скатове, баирчета, хълмчета, върхове, урви, скални зъбери, гъсти гори, редки храсти, полянки, ниви, ливади, изворчета, ручейчета, стари мостове, сгушени селца, притихнали колибки, птичи песни, водопади. Зад всеки ъгъл в тази величествена планина се крие нещо ново, уникално и различно. Ето за това родопчаните са странни птици, тъй като зад следващия хълм, дере, или горичка съседа ти си има свое царство! Там - зад ъгъла всеки родопчанин е цар на своето малко кътче уникална земя. Нищо не е същото. Потока е различен, гората е различна, ливадата е различна, баирчето е различно. На едно място има камъни, на друго изворче, на трето полянка с диви ягоди, а в дерето капини, в гората гъби, по ливадите билки, по нивите всякакъв зарзават. Тук се мерне ябълка, там се търкалят круши, сливите се поклащат натежалли от род, оттатък катеричка къса лешник, орех озрял тупне в близкото поточе. Вятърът си играе в мушмулата, дюли се жълтеят в шумата.
Когато ти писне от всичко и всички - отиваш именно там - там на твоето местенце! Сгушено в някое деренце, с ливадка,  полюшващи се тревички най-различни. Ако е пладне и е горещо - всичко живо жужи, бръмчи и лети наоколо. "Ехх!" -си казваш - "Съседа не се вижда. Някъде там коси зад близкото хъмче и припява някоя тъжна родопска песен." Гората зашумоли от лекия ветрец, който сякаш си играе нейде там горе на отсрещния хребет. След като си поработил малко (покосил си, поприбрал си шумата с гребло, пооправил си стария дувар с някой речен камък, поорязал си сухите клони на някоя овошка, или си понабрал някой плод), седнеш на тревата и отвориш торбата с хапката, която мъкнеш от вкъщи. Там винаги е сладко, независимо какво ядеш - дори да е гол лук с малко хлебец. Твоето царство на около пръщи от живот, който няма нужда от команди - там всеки си знае мястото и работата. Твоята задача е да го пазиш от съседа и да му се любуваш:)) Ако си късметлия, може да има и изворче, а ако си и кадърен, от това изворче може да направиш и чешмичка. Тогава щастието е пълно - пийваш си студена водичка, хапваш си хлебеца и си рупаш лучец - па да ти е зле! Гледаш съседа идва с една дамаджана. "Сполайти съседе, мога ли да си наточа от твойта хубава студена водица?" и докато преглътнеш да му отговориш, и той извадил една щека траен салам - е па на такова нещо отказва ли се:))) Седне до тебе, подадеш му от хлебеца и лука, а той ти нареже от салама:)) Па се заговорите, кой какви приоми и мурафети е приложил в неговото "царство";) Единия ще се похвали с хубава круша, другия с хубава ябълка. Пък си припомните, като деца как зимъска сте се спускали от ейй оня баир с наелон по снега и сте се били със снежни топки. Или как цял следобед сте търкаляли камъните в дерето, за да си направите замък, който бил отнесен от есенния порой. И как сте се къпали в големия вир, и като сте видяли в него да плува водна змия, толкова сте се уплашили, че сте побягнали от него без да си облечете гащите;))
Поприказвате си, поприказвате си, па се усетите, как се е свечерило и последните лъчи на слънцето, което се е вече скрило зад западния планински връх пролазват по источния:)) Вечерния хлад ви обгръща и влагата от близкото дере, пролазва по поляната. Всичко притихва, жуженето спира, а от близката букова горичка се чува сова. Луната е изгряла между двата хълма пълна и жълтеникава, като някоя голяма нощна лампа. Време е за обратния път. На лунна светлина ходенето по стария калдаръмен път е направо сюреалистично. Лунните отблясъци  подскачат на преде с всяка твоя стъпка, а отстрани мракът се е сгушил в гъстата непрогледна гора. Само щурците свирят своята остра песен из крайпътния треволяк. Ето и първите проблясъци между клоните на дърветата на градските лампи. Вече си на асфалтовия път и в далечината зад теб приближават два фара на някой моторизиран планинар. Профучава покрай вас стара жигула с отворен багажник пълен със сено:) Малко преди да влезнете в града, пътя завива покрай отвесния скат, надвиснал над дълбокото дере, а там долу се чува ромоленето на водата и плясъка на някое малко водопадче. Градът е притихнал. Тук таме се чува по някой мотор, на закъснял родопчанин, който бърза да се прибере в къщи при свойте, които го чакат с топло сготвена родопска гозба. Тук идва време да кажете на планинския си съсед едно бързо "ЧАО" и да се отправите към уютния си дом, носещ на рамо торбата с горски билки и планински плодове, които пръскат около вас леки приятни аромати на свежест.
РОДОПА е притихнала под звезния купол на небосвода, иделична и усамотена величествена крепост!