"ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА" 2

ЛИНК КЪМ ПЪРВА ЧАСТ: https://mirogled.blogspot.com/2024/11/blog-post.html

https://rutube.ru/audio/cbad3e1f74aa97aa22af68a5feaaea48/ - АУДИО ЗАПИС НА ИСТОРИЯТА

 В дълбините на безбрежния океан октопоките бяха еволюирали към хранене, чрез изсмукване с помощта на пипалата си на жизнената сила на други видове. Те ги обхващаха здраво със дългите си 9 пипала и изтегляха етерната енергия от жертвата. При тази еволюция те не бяха развили храносмилателен апарат, уста, зъби...
Но очите им бяха големи, но силно издължени на главата. И бяха 3 очи симетрично разположени, така че имаха 360 градусово виждане, и то не какво да е виждане, а те виждаха и в голям диапазон на инфра-червения и ултравиолетовият спектър. Така, че светлинната им комуникация имаше пре-много цветови гами. 
Те извличаха етерна енергия, както от растенията, така и от животните в океана, а техните клетки с графенови липидни стени, представляваха микроскопични батерии, кондензиращи тези етерни заряди. 
В зависимост от тяхната активна дейност, те можеха да огладнеят за няколко часа, или да престоят в летаргия няколко десетки дни. В зависимост колко изтеглят от енергията на жертвата, тя можеше и да умре, но можеше да е малко и тя да остане жива, но изключително слаба и вяла, която я правише лесна плячка за други хищници в океанът (а хищниците - те бяха пре-много в този безбрежен океан). 
След като еволюираха достатъчно, техните учени създадоха етерни излъчватели, с които те се хранеха и не беше нужно да отглеждат, или търсят своята храна. Достатъчно бе със своите пипала да обгърнат синхронно модулираният етерен излъчвател и да се заредят с енергия. 
Тези излъчватели бяха монтирани и на техните кораби. Така, че те имаха лесно достъпно захраване, където и да отидеха, тъй като техните кораби бяха станали като техни домове. Никога не се разделяха с тях. 

След като октопоките бяха проучили близките 10 планети (по 5 от двете страни на орбитата на тяхната планета), те се чувстваха комфортно в тяхната малка "империя". Бяха проучили десетки светове и ексистеми. Бяха открили редица ценни елементи, минерали и биологични видове в различен стадий на еволюция. Позволяваха си да се намесват в еволюцията на другите видове, в насоки, които те смятаха за правилни. Общо взето те се чувстваха като господари на техния свят. 

***

https://rutube.ru/audio/afceb41ee9742a833d1c6a347b78064a/
Когато октопоките извличаха етерната енергия от други организми, живота на жертвите протичаше като филмова лента в съзнанието на октопоките. Така те успяваха да еволюират по-бързо, тъй като усвояваха знанието натрупано от техните жертви. 
Така се стигна до една тяхна традиция, при която следваше да се изтегли жизнената етерна енергия от умиращ октопок, който бе на прага на смъртта от един съзрял октопок в началото на своя жизнен път. Така те предаваха цялото знание на умиращия октопок в съзнанието на младото поколение.

"ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА"

 АУДИО ФАЙЛОВЕ НА ТЕКСТА👇👇

https://rutube.ru/video/63656eb17fa2d7a285b95e5cfe9ce165/

https://rutube.ru/video/bb3dcfd817a3d47a86a9eaab96842f1e/

https://rutube.ru/video/fa7fd6d84d1b2930f2998c7150234785/

Огромен воден свят. 

Там те бяха се развили постепенно от дребни главоноги до ВЕЛИКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ!

Света им беше изпълнен във флоресцираща светлина. Атмосферата на планетата наситена с инертни газове в досег със слънчевият вятър на тяхната звезда гигант засияваше в пъстри цветове.
Комуникацията им се извършваше със светлинни сигнали, като за тази цел еволюцията ги бе дарила с фотоцити, които оформяха кръгли зони в три редици по техните 9 пипала. Те ги повдигаха, когато искат да кажат нещо на другиго и пипалата започваха да светят в разноцветни кодове, всеки от който значеше конкретно нещо. 

Развивайки се в плътната среда на океана на огромната си водна планета те лесно създадоха технологии, с които се придвижваха. Първоначално това бяха витла с форма на 9 пипала, които бързо се въртяха от електро-флуресцентни двигатели тласкайки корпуса на машината напред. Захранвайки двигателя със светлоний. Този биологичен концентрат, се натрупва в най-долните слоеве на океана, освободен от жизнената дейност на всички негови обитатели. 

В последствие те преминаха на вакумен двигател, който даваше пулсираши тласъци с висока честота, която в задния край изтласкваше водата и караше машината да плува много бързо на пред. 

Накрая техните учени разработиха двигател на базата на светилия, той бе синтезиран като извлек от светлония, подложен на огромно налягане. Като по този начин чистия извлек на светлония образуваше кристали, които светеха с ослепителна светлина. Но, тъй като те бяха образувани във вакумна среда под високо налягане, досегът им с водата ги караше да се разтворят мигновено в нея, йонизирайки я и тя се превръщаше в газ, който се разширяваше и тласкаше техните кораби с голяма скорост. 

Още при вакумният двигател те успяха да излезнат от водната среда и да летят в атмосферата на тяхната планета. Макар и гъста, тя бе по-рядка от плътната океанска вода и в нея вакумният двигател даваше само 30% от своето КПД. Така скоростта на вакумните превозни средства беше три пъти по-ниска отколкото във водата. 
Когато тестваха за първи път йонния двигател работещ на светилий, за да навлязат в атмосферата, те се изтрелваха от водата в небето, но след това падаха във водата, тъй като те нямаха досег с нея във въздуха. За това те добавиха резервоари с вода към своите кораби, които до тогава не им бяха нужни. И заедно с водните дюзи те впръскваха светилий на прах.
Но възникнал бе друг проблем - СВОБОДНОТО ПАДАНЕ!!! Когато им свършеше светилия, или водата и двигателят спираше, корабите им политаха право на долу към океана, от който бяха излетели. Ако пада на машината беше по-нисък от 9 пипала, то проблеми рядко имаше, тъй като кабините в които летяха бяха пълни с естествената им среда - водата. Тогава Октопоките в тях не успяваха да се ударят във визьора. Но, когато пада беше по-голям, то корабите се сплескваха заедно с пилотите им. 
Наложи се да се разработят нови сплави, които увеличиха якостните качества на корпусите им. Някои добавяха компресирани балони, който можеше пилота да пусне ръчно, за да се отворят преди сблъсъка с водата. Но с напредване на сензорната технология те просто добавиха в носовата част на кораба (който винаги поради тежестта си падаше на долу първа) конусни тръби пълни с едри кристали светилий, които го изстрелваха, щом сензорите отчитаха, че носа е на 6 пипала от водна повърхност. Попадането им във водата мигновено създаваше разширение на йонизиран газ, който изтласкваше кораба на горе и по този начин обираше инерцията от падането му. Така той отново се гмуркаше от безопасна височина.

Тяхното слънце, което беше червен мега гигант ясно се виждаше на водосвода. Две от трите луни на тяхната планета също имаха флоресциращи атмосфери и когато слънчевият вятър ги удареше те грейваха като малки лампички в небето. Третата луна я наричаха Черния Мигач. Тя бе с най бърза обиколка около планетата, беше изградена от черни кристали, които когато биваха осветявани под ъгъл от звездата, те отразяваха за кратко светлината като мигач в небето. Тя просто примигваше за момент на небосвода при определена позиция. 

Така не след дълго се намериха луди пипала, луди октопоки, които дръзнаха да се устремят отвъд тяхната атмосфера. Там безтегловността не им направи никакво впечатление, тъй като във водата е почти същото. Разбира се, някои от пилотите, които не бяха съобразителни достатъчно и допуснаха да останат без гориво полетяха в свободния космос, завинаги загубени в него!

Тяхната биология бе устроена така, че дишаха вода и издишаха водород, като кислорода бе част от техните клетъчни структури. Така, че те можеха да издържат дълго с малки количества вода. 

Един ден, един октопок минал близо до подводен вулкан, който спокойно си бълвал лава на дъното на океана и дюзите отделящи светилий, преобразуващи водата в газ се запалили. Това дало огромно ускорение на кораба му, като изминал десет хиляди пипала преди да спре дюзите. След първоначалната уплаха, в която всичките му пипала започнали да светят безразборно думите "ООО СВЕТА ВОДО!"; "ОХ ВОДОЛЕЕ!"; "НЕ, ВОДОЛЕ!"; "СПРИ! ВОДОЛЕ МИЛА!!!" - връщайки обикновеното си самообладание, сметнал че всъщност много му харесало. Той се върнал отново до лавата и повторил опита. Повтарял опита, отново и отново докато не му свършило горивото и не изпратил радио сигнал за бедстващ в океана. 
Така се открил принципа на горене на йонизирания газ. Учените октопоки се захванали за работа и създали система за запалване базирана на електрически заряд, запалващ газта. Вече можело да се придвижва девет пъти по-бързо и по-далече при един и същи разход на гориво. В системата им с 31 планети и безброй луни това дало надежда за тяхното достигане и изследване. Извън светлината на тяхното слънце и някой светещи планетарни и лунни атмосфери вселената, която наблюдавали била обгърната в непрогледен мрак. Нямало други звезди. 

Мислителят

И така: бях сам и гледах навън през отрупания ми със саксии пълни с домати и някоя чушка прозорец. "Ах"- казах си аз, къде грешах, къде грешах. Нима съдбата ми бе такава или пък лошо стечение на обстоятелствата? Не бе ли пък липсата ми на опит или страх от неизвестнотооо? Може би не знаех достатъчно, а пък и да знаех, то значи е от това дето се нарича мързеливо мислене (идват ти страхотни идеи, едва когато всичко е свършило). Даааам- мързел си бях и по-скоро разсеян по безумни за хората около мен идеи, които странно защо ме вълнуваха почти толкова, колкото и близостта ми до хубава жена, а при липсата на такава, те определено надделяваха и въображението ми вземаше връх дори над контрола на тялото ми. Ако някой имаше злощастната участ да види или чуе мислите ми, ще му се стори, че по скоро покрай него прелита балистична ракета със свръх-свръх-свръх звукова скорост(май му казваха на това МАХ 3). Когато си мислех без да обелвам и думичка, мисълта ми или по-скоро мислите ми течаха така бързо и монотонно, а и ясно за мен, като бистър планински поток, но обелвах ли и дума да изкажа тези си мисли ставаше все едно си вкарал шепа неутрони в радиоактивен елемент с до-критична маса. Бууууум и хората около мен започваха да отлитат на някъде с мъка, опитвайки се да се спасят- НЯКОИ УСПЯВАХА:).
Загубих чувството си за хумор- направо чувствата като цяло ми се затъпиха.
Мисълта ми стана бавна и меланхолична. Погледа ми изглежда мрачен и мъгляв. С всеки изминал ден се убеждавам, че нямам нужните качества за приспособяване, а само тези за оцеляване. Станал съм крайно равнодушен. Тези които са около мен имат тотално различно виждане за света. Те не се интересуват от нищо друго освен как да си доставят удоволствие и разтуха.

Човекът и пропаста

Той престъпи към пропаста и се взря в нея. Тя бе огромна и сякаш бездънна, защото края и бе забулен в мрак. Там на ръба бушуваха силни ветрове и той с усилие стоеше взрян в дълбините й. Лицете му бе грубо, брулено от много ветрове и белези от много битки. Погледът му взрян в непрогледния мрак беше хладен и замислен, сякаш тази впечатляваща бездна, която у другите би породила чувства на страхопоитание и удивление, не го трогваше, а по-скоро му навяваше спомени за отминали времена и събития изредили се едно след друго, като скъсан наниз маниста. Човек би казал дори, че зад това ледено изражение може да се почувства лека тъга, но ето го той там стой на ръба на пропаста изправил се над нея, макар да бе една прашинка той е там- там над нея. Ветровете не го трогват,  студът обостря сетивата му. Всичко бе постигнато, бе видял достатъно, дори повече от колкото би желал  и единственото желание бе да слезе, да се върне назад към своя дом, към всичко което му бе до болка познато. Обиаше да съзерцава на спокойствие, как малките неща около него се променят бавно, постепенно с времето. Тук няма нищо освен пропаст, навяваща му тъга.

ТОЙ

-Той е тук.

-Кой?

-Той!

-Да влезе!-туп; туп;туп

-Каде е?

-Ето го.

-Не е достатъчно!

-Няма повече.

-Така ли?

-ДА.

-Хмммм.

-Утре ще има.

-Утре ще е късно!

-Какво правим?

-Ти... умираш.

-Какво?!

(БУМ-БУМ)

-Какво по дяволите...

(БУМ-БУМ)

Нищо лично...

 ...приятел.

***

-Носиш ли го?

-Само половината.

-Каде е останалото?

-Нямаше повече.

-Сигурен ли си?

-Да.

-Какво направи?

-Каквото трябваше.

-Мъртав ли е?

-И бодигарда му!

-А...ммм...добре.

-Друго?

-Достатъчно е за днес.

-Добре.

-Това е аванса.

-А останалото?

-След доставката.

-До утре.

--------

-Чао.

"Зеленчуковата мафия" (към - Глава I -)

Зеленчуковата мафия

- Глава I -

"Всичко започна от краставиците"

Продължение...

Градчето както разбрахте е териториално разпределено спрямо имотите на всички земеделци, но име една територия, в централната част на града, от която без нея процесът е нямало начин как да бъде завършен, една ничия територия, където се разивали бойните действия. Това било центъра на градът с разположените по него магазини „Плод и зеленчук”. Луиджи имал огромна власт на тази ничия територия, но той не можел да се примири, че все още един много важен за него, буквално на кръстопя на това градче магазин, не бил негов и търсел начин да го покори. Това бил магазина на чичо Марчито както му викали „Старият фасул”. Неговият магазин бил един от най-посещаваните места, макар той самият да нямал пряка връзка с нито едно от семействата, поради нежеланието му да навлиза в глупавите им конфликти и може би с това си действие, донесло му славата на добър търговец. Съдейки по прозвището му той най-вече отглеждаше и продаваше бобени култури. Човек още отдалече лесно можеше да разпознае този магазин с голяма табела с изрисуван казан с боб и чирпак, което беше като някакъв символ на душевността на всеки един горд ароматик (гражданин на Ароматика). Винаги преди да влезете, ще се спрете на прага от две дървени стъпъла и ще се загледате в старият надпис на летвата над врата с издяланата мъдрос за боба: „Боба е нашият спътник към духовното, желаеш ли го – яж боб! Искаш ли възнесение – изпърди си душата и боба ще те освободи от напрежението!”. Всички разбираха тази мъдрост и многократно се бяха убедили, че каквото е писано е било, е и ще бъде така...
Нещата за „Голямата краставица” обаче, не стояха така. Той имаше нужда от този сорт боб, за да се прослави и издигне още повече. Марчито обаче, не беше глупак. Старите му вежди, не правеха компромис с такива като Луиджи и той продаваше само боб, който ставаше за варене, но не и за посев. Само той държеше оригинала в себе си и много фамилии желаеха това злато за дебелото черво, ала никой досега не беше успял нито да го убеди, нито да го пречупи...
Искрите на войната, на глобалната война в това градче бяха породени от факта, че този генетичен успех в семейството им се бе породил и от редовната консумация на тяхната запазена марка краставици „Зеленият чеп”, считани за чудо в половото развитие при мъжа и силен афродизиак при жените. Този култивиран вид краставици, с който Лудиджи се възпяваше в песни бе изградил и неговата империя. Той беше толкова горд с тях, че ги заявяваше като първородният зеленчук и най-важен ресурс за тялото и за възпроизвеждането на човечеството. Това му изказване, както и теорията му за произлизането на всички зеленчуци от краставици, колкото беше абсурдна, толкова беше и опасна, достатъчно да запали искрите на тази безмилостна война на зеленчуковите босове в Ароматика...

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

Автор: Drakan

---

ВСИЧКИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ СА ИЗМИСЛЕНИ И СЪВПАДЕНИЯТА С РЕАЛНИ ТАКИВА СА ЧИСТА СЛУЧАЙНОСТ!
ТОЗИ РАЗКАЗ Е СОБСТВЕНОСТ НА Drakan. ИЗПОЛЗВАНЕТО НА КАКВИТО И ДА Е ЧАСТИ ОТ РОМАНА БЕЗ НЕГОВО ПОЗВОЛЕНИЕ СЕ НАКАЗВА СПРЯМО ЗАКОНА ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ!!!

"Зеленчуковата мафия"

Зеленчуковата мафия



- Глава I -

"Всичко започна от краставиците"

Кратко въведение:

В малко градче в северна Италия наречено Ароматика, известно със своите плодовити земи цареше една земеделска йерархия с ясни граници, в които базовите точки на всяко едно действие бяха магазините „Плод и зеленчук”. Хората в това градче се препитаваха най-вече с отглеждане на растения, а в по-малък процент продаваха био-тиксо направено от преработени люспи от специален сорт лук. Тези хора винаги са уважавали плодовете и най-вече зеленчуците на своята маса и това беше като религия в семейството. Не случайно там се беше зародило и нещо повече от търговски кръг на зеленчукопроизводителите...
В туй китно градче преди около век се бе зародило движение, създадено от богати овощари и земеделци, прераснало и познато до днес като „Зеленчуковата мафия”. Те не само навлязоха в търговията, не само навлязоха в политиката, но и навлязоха в образованието на младежта, с което промениха коренно историята и хода на развитие на този зеленчуков свят. Не ми вярвате? Тогава нека ви припомня, неща от вашият роден език, неща които навлязоха, благодарение на тази „Зеленчукова мафия”. Термини и изрази, които преди не съществуваха при вас, а сега ги ползвате като свои. Да вземем за пример бананът. Един на пръв поглед най-обикновен южен плод. Да, беше, но благодарение на хората от Ароматика сега вие знаете, че той може и да е символ на нещо, символ на нещо много по-важно във вашата реч. Символ на мъжкото начало, на мъжката мощ, средство...да се възпроизвежда... о да! Има и повече... Доматите, те са символ на плода, както и на женствеността. Не случайно мъжат вижда в жената първо „доматите”. Във вашите най-висши възпявания на женската красота и любов вие имате създадена песен озаглавена „Тез червени домати”. Всичко това благодарение на безизвестната за повечето от вас „Зеленчукова империя”...
А сега, след като вече знаете за това, ще ви разкажа историята на Ароматика и животът дал повод за плод на толкова литература по цял сват...
Годината е 1988. В градът, където на власт е деспота роден с името Луиджи Рапоне Алепадро и с гордост приел прозвището „Голямата краставица” (говорело се, че родът му бил голям и желан от всички, не само заради парите, но и заради това генетично обременено чудо, с което всеки един младеж на семейството се раждал, поради което и идва неговото название) бил човек на принципите и на свеждането на нещата до нещо познато. Изпипан традиционалист и горд баща на 14 членно семейство Луиджи Голямата краставица искал най-доброто за своите земи със зеленчуци и често поставян в ситуация на война...питате се заради какво? Как за какво?! За тор разбира се – това уникално нещо, което когато оператора на биологична единица (в случаят прост селянин италианец) накара биологичната единица (в случаят овца при дребният бизнес или едро добиче при по-напреднал бизнес) доброволно или насиствено да изконсумира определено количество прясна трева или слама (в зависимост от сезона), за да обработи, окисли и преработи тревата в продукт, който в крайната си форма да излезе в удобен за пакетиране вид, т.е. крайният продукт (демек фашкията) трябва да има определените за целта размери и форма, за да се счита че продукта е готов за вторична преработка, но това ще ви разкажа по-нататък... Както вече разбирате торта е бил базов и определящ продукт за „Зеленчуковата мафия”, който определял, кое семейство зеленчукопроизводители, ще са на върха. За да ме разберете по-точно, ще кажа че борбата за хубава тор, всъщност представлява една голяма част от войната, която тези семейства водели помежду си. Торовите магнати (магнатите произвеждащи тор) са били хората, в чиито ръце се е намирало бъдещото развитие и икономика на градчето, затове е било важно още от малък, един почетен гражданин на Ароматика, не само да уважава купата с пресни плодове и зеленчуци, но и да познава качествения тор, за да се нарече грамотен.

Автор: Drakan

---

ВСИЧКИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ СА ИЗМИСЛЕНИ И СЪВПАДЕНИЯТА С РЕАЛНИ ТАКИВА СА ЧИСТА СЛУЧАЙНОСТ!
ТОЗИ РАЗКАЗ Е СОБСТВЕНОСТ НА Drakan. ИЗПОЛЗВАНЕТО НА КАКВИТО И ДА Е ЧАСТИ ОТ РОМАНА БЕЗ НЕГОВО ПОЗВОЛЕНИЕ СЕ НАКАЗВА СПРЯМО ЗАКОНА ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ!!!

ПОУЧИТЕЛЕН РАЗКАЗ!!!

В гр. Неделино имало един човек (да го наречем фиктивно- Гошо), който никога не спирал с колата си на стопаджии! Но не щеш ли един ден му се наложило да се прибира на стоп и стоял си нашия Гошо на разклона- 1ч./2ч...3ч/4ч., но никои не му спирал да го вземе на стоп. По едно време се задал от близките вили познат човек на Гошо.
-ООО... Иване ти ли си!
-Аз съм бе Гошо какво става с тебе? На стоп ли чакаш и аз така идвам на стоп да се прибирам.
-Мани никой не спира бре Иване, лоша работа. От 4-ри часа и нагоре чакам някой да ме вземе и на Ц..., седя си тука кат тумрук.
-Недей се коси бе Гошо! Гледай Философски на нещата!- тъкмо го казал и една жигула спряла до тях.
-Иване как си?- викнал шофьора- На стоп ли чакаш? Айде скачай в колата!
-ААА.. Петре можели да се качи и този човек за Неделино бре?
-Да! Да се качва и той!
Качил се Гошо в колата и казал:
-ЕЕЕЕЕ..бах...тиии и ФИЛОСОФИЯТА бе Иване!!!

ДВАМАТА ЕЗДАЧИ

В сибирската степ имало двама приятели които редовно се състезавали по надбягване с коне. Единия път биел единия, на другия път другия. Състезавали се от както се научили да яздят. Един ден решили да разнообразят състезанието като си казали, че на когото конят му стигне първи до финала, той губи.И така те се качили на конете си, но никой не помръдвал от старта нито сантиметър. Минал така целия ден. Вече се свечерявало, а хора от съседните села чули за необикновеното състезание дошли да видят кой от двамата другари ще победи.
Никой от двамата не помръдвал. Измежду зяпачите се появил един старец и започнал да пита защо са се събрали. Те му обяснили за облога на двамата ездачи, а той се усмихнал и отишъл при конниците, прошепнал им нещо и тутакси те започнали да яздят в галоп, както ветровете се гонят в степта, биейки свирепо конете.
Хората озадачени и учудени попитали стареца как ги е накарал да препускат така. А той им отвърнал:
-Просто им казах: "-Разменете си конете".

Момчето което играеше в дерето- Литературен роман. Част 5 ГОТОВИ ЗА УЧИЛИЩЕ

Fire беше вече шест годишен и есента щеше да тръгне за първи път на училище(училището в което щеше да учи бе на 40м. от домът му). Но сега бе късна пролет и игрите продължаваха от ранни зори до късна вечер. Двамата братовчеди бяха все така неразделни, а тяхната любима леля Мики, която от няколко години живееше със съпруга си в столицата ги беше направила същински близнаци с еднаквите дрехи и играчки които им носеше, когато си идваше в родния град. Тогава бе празник за тях, по този начин те бяха уникални спрямо другите деца.
Поредния ден в детската градина, който не се различаваше да бе по-различен с нещо от другите. Но лелките и учителките от детската градина винаги имаха едно на ум и наблюдаваха по навик двамата разбойници да не са замислили нещо. Но Fire и Боби не показваха с нищо, че имат намерение да правят бели. Разбира се, това беше само привидно, защото Fire замисляше поредната пакост, която щеше да изправи почналите да побеляват коси на всички които работеха в градината (разбира се някои от госпожите прикриваха това с неограничени количества боя за коса).
Отново беше следобед и в детската градина всички спяха почти непробудно, разбира се без двама. Fire бе наблюдавал детската учителка, че бе отишла в другата група да се намира на приказка с колежките докато децата спят.- това е момента си каза той- Fire скочи от леглото и тръгна към вратата, Боби не чакаше подкана и скочи след него.
-Еи вие каде си мислите, че сте тръгнали!- се обади Тодор от съседното легло
-Я трай там и топли завивките!- му отвърна Боби.- Fire какво си замислил?
-Ела ще видиш.
Така двамата слезнаха на партерния етаж на детската, която бе потънала в приказна тишина и идиилично спокойствие. Те стигнаха до дългия коридор който бе за яслите, където имаше разширение. Там в дясно в ъгъла до прозореца имаше едно голямо пияно. Отдавна Fire искаше да посвири на него, но нему се отдаваше да го направи. Моментът за това бе настъпил. Fire с мъка повдигна капака на клавишите и седна на щъркелоподобния кръгъл стол пред него. Краката му стърчаха няколко десетки сантиметра от пода.
Старото пияно имаше и 4 крачни клавиша.
-Боби ти натискай тези долните, големите клавиши, а аз ще натискам горните.
-Защо аз да съм отдолу?
-Щото идеята бе моя. Така, че...-Fire посочи с очи крачните клавиши. Боби с недоволство се подчини.
Fire разчупи пръсти както бе гледал да правят пианистите по телевизията и започна да удря със все сила по клавишите в безредна какафония. На момента из цялата детска се разнесе небивал шум. Не минаха и две минути когато в коридора се събра всичко живо да види какво става. Разбира се смайваща. Боби бе коленичил и натискаше "долните клавиши", а Fire бе затворил очи и продължаваше да блъска по клавишите.
Наказанието бе изпълнено моментално (няколко пръчки по ръцете и плесника по задника). Но двамата калпазани дори не гъкнаха. За повечето деца в детската те бяха герои, които не зачитаха никакви "нормативни разпоредби" или забрани.
Но днес Fire не бе направил това само заради самата пакост. От известно време той чувстваше странно влечение към братовчедката на Боби-Румяна , която му бе роднина от майчина страна, а с Fire нямаха роднинска връзка. Тя бе в долната група заедно със сестрата на Боби. И наистина макар и толкова малка Румяна бе разцъфтяла с невинна красота, като кокиче което се подава изпод снега. Това подсказваше на по-възрастните, че като порасне тя ще бъде една от най-красивите моми в града. Fire искаше да я впечатли, като направи нещо дръзко.
***

Беше сряда, а този ден от седмицата бе пазарен ден за града. Пазарат ставаше голям и всичко живо слизаше да пазарува, да се почерпи по заведенията или просто да разгледа стоките. Винаги сряда беше като ежеседмичен празник за градчето. Fire, Боби и братовчеда на Fire Емил от бащина му страна се разхождаха покрай сергиите.
-Много ми се иска час по-скоро да тръгнем на училище и да се отървем от тая детска градина. - каза Fire.
-Да до септември има много време още.- отвърна Емил.
-Знаете ли, мисля , че я обичам.
-Кой?
-Как кой? За братовчедка ти Румяна говори.-каза Емил- Сигурен ли си?
-Как да ти кажа..., когато съм близо до нея краката ми омекват в капачките, а езика ми се преплита на всяка дума. А когато я съзерцавам всичко около мен губи значение и мога да и се любувам с часове.
-Да бе да.
-Остави човека да говори!- отново Емил смъмри Боби
-Мисълта за нея ме изпълва с безгранична сила и чувствам, че мога да повдигна планина.- Боби започна да се смее с глас, но Fire не му обърна внимание.- Чувствам, че мога да полетя в небето. Да тичам без да спирам. В гърдите си чувствам сладка болка, хиляди чувства се преплитат едно в друго. Дори нощем преди да заспя си мисля с часове за нея и изгарям. Не знам как да и го кажа.
- Довечера сме канени на рождения ден на брат й. Тя със сигурност ще бъде там, може да останете на съме и да й го кажеш.-каза Боби.
-Наистина Боби ти си гений. Тогава ще й кажа колко много я обичам със цялото си сърце и душа.
-Значи решено.- отвърна Емил
-Да идем да си вземем по един сладолед.-предложи Боби, и братовчедите се запътиха към машината за сладолед.

***

Тримата приятели вече бяха на партито за рождения ден на брата на Румяна. В хола имаше маса претрупана с лакомства, а в ъгъла имаше фонтан от които бликаше вода която синееше и блестеше.
-Искате ли да ви покажа спалнята на нашите.-всички се съгласиха
Спалнята бе голяма и малчуганите взеха да скачат отгоре й като на батут.
-Ей, кои иска да види новата ми видео игра?-каза Румен, брата на Румяна. Всички деца се затичаха към хола.
само Румяна и Fire останаха да скачат на спалнята.
Fire усети, че момента е настъпил.
-Румяна!
- Да Fire, кажи.
-Ъъъъ аз такоа... мм...много хубава спалня имат вашите.
-Нали?
-Амиии да. Хайде да утидем при другите.
-Добре Fire, както кажеш.
Минаха няколко часа в игри и дойде времето да си тръгват.
Братовчедите вървяха по улицата.
-Кажи казали й.-попита Боби
-Не не успях. Уплаших се. Глупак съм си аз и това е. И страхливец.
-Не се притеснявай, ще имаш и друга възможност.

***
Наистина Fire имаше и други възможности да открие душата си пред Румяна, а тя все по-красива ставаше със всеки ден, но така и не успя той да се престраши да и каже две толкова простички думички, но с голямо значение- ОБИЧАМ ТЕ
И така дойде есента и момчетата тръгнаха на училище.

Момчето което играеше в дерето- Литературен роман. Част 4

Бе изминала още една година и Fire растеше все така буен. В своите пакости той винаги разчиташе на своя братовчед. Беше понеделник и госпожа Flowers трябваше да бъде първа смяна. Тя събуди Fire, които много мразеше да става рано, но също трябваше да ходи на детска градина. Детската градина бе на около 800 м. от дома им в посока към горната част на града, стигаше се до там за 10-на минути пеша. Fire обичаше когато майка му го води на детската градина. Бе 7 чеса когато излезнаха от къщи. Късна есен бе навън, бе ясно и хладно. Госпожа Flowers бързаше и малкия Fire за да я следва правеше големи крачки които го изморяваха. Госпожа Flowers забеляза това и се спря.
-Fire, ако искаш да ме следваш без да се изморяваш бързо, трябва да правиш по-малки, но по-чести крачки. Разбра ли?
-Добре мамо.- и те продължиха. Fire бързо осъзна, че това което му каза майка му е вярно.
Стана 12 часа и всички деца в детската градина бяха по леглата. Малко след като всички вече спяха, Fire събуди Боби и двамата пълзешком се изнесоха от спалното помещение. Вече бяха в коридора когато Fire разкри плана си на Боби. Целта бе да влезнат в кабинета на директорката(едно от най-привлекателните и тайнствени места в градината, Fire дълго си бе мечтал да надникне там). Те стихнаха бързо до вратата на кабинета. Като се озъртаха плахо за някоя леличка или учителка, Fire открехна вратата на кабинета и като се увери, че няма никои влезе вътре, а приятеля му го последва. Те се чувстваха като ли че бяха влезнали в магазин за играчки. В тази стая имаше много предмети- писалище с телефон, по него бяха разхвърлени книжа, документи, писалки и други интересни предмети. По околните рафтове имаше подредени какви ли не предмети, но най-голямо впечатление на младежите направи една сравнително голяма стара пишеща машина с олющено цинково синьо-зелено покритие.
-Виж Боби истинска машина за писане.- с удивление каза Fire натискайки клавишите й.
След като се налюбуваха на старата пишеща машина те започнаха да тършуват из чекмеджетата.
Когато Fire отвори най-долното крило на секцията срещу бирото, не можа да повярва ня учите си. Там имаше няколко противогаза (бяха само детски).
-Боби знаеш ли какво е това?
-Не какво е?
-Това са противогази.
-Да бе да! Ти откъде знаеш?
-Слушай какво ти казвам това са противогази.-(разбира се двамата за първи път виждаха на живо противогази)- По телевизията ги носят на главите.-Fire взе един от противогазите и започна да го слага. Гумата плътно прилепна по лицето му. След като го сложи Fire започна да диша по-трудно, трябваше да полага усилие за всяка глътка въздух. Стъклата на противогаза се оросиха и Fire виждаше Боби като един силует. Fire много се уплаши от това. Не му достигаше въздух и той се опитваше да свали противогаза, но от дишането той се бе прилепил плътно за главата му като вендуза. Боби не знаеше какво да прави. Fire се мяташе на всички страни и със сетни сили успя да го свали. Явно стария противогаз се бе повредил. След това премеждие те върнаха противогаза на мястото му и излезнаха от кабинета.
Денят бе към своя край. Fire се прибра в къщи и разказа за интересното и опасно преживяване на баща си, за пишещата машина и противогазите, но баща му се усъмни в историята му, като я сметна за продукт на голямото въображение на сина си. Така мина още един вълнуващ ден за малкия Fire. Които ден го изпълваше с мечти за бъдещето. "Какво ли ми предстои да преживея" си мислеше малчугана сгушил се под юргана малко преди да се унесе в друг тайнствен свят, в който всичко бе възможно.

Момчето което играеше в дерето- Литературен роман. Част 3

Оставаше една седмица Fire да навърши четири години, когато се роди неговата сестра. Докараха я с новата жигула на вуйчо Ruddy. Много хора идваха да видят новия член на семейство Flowers. Fire и Боби бяха сами в детската с люлката на бебето, докато гостите бяха в хола.
-Боби дай да полюлеем бебето!
-Добре. Хвани от едната страна люлката!- Двамата хванаха люлката и започнаха да я люлеят. Всяко следващо полюшване бе по-силно и по-силно, докато на края люлката не се преобърна и бебето не се претърколи на пода. Внезапния бебешки плач, алармира за случилото се. От хола дойде на бегом майката на Fire и още няколко лелки. Fire и Боби мигаха на парцали гузно.Hollyhock вдигна бебето от пода и го постави в люлката, след като се увери, че бебето е невредимо. Скара се на двамата палавници. Забрани им да пипат люлката на бебето и ги изгони да играят на двора.
От случката с бебето бяха изминали няколко ни и Fire си играеше на верандата, когато дойде госпожа Боримирова, колежка на господин Flowers, които бяха преподаватели в месната гимназия(която беше на тридесетина метра от дома на семейство Flowers).
-Добър ден Fire. Дошла съм да видя бебето. Майка ти тук ли е?
-Мамо, мамо госпожа Боримирова е дошла да види бебето.
-Така ли? За да го види трябва първо да си прибереш играчките, които си разхвърлил.- след тези думи Fire хукна да прибира играчките които бе разхвърлил из цялата стая на бебето. След като ги прибра майката на Fire му позволи да покани госпожа Боримирова да влезе, която чакаше на двора.
-Госпожо Боримирова!
-Да Fire.
-Вече можете да влезете при бебето, защото си прибрах играчките.-Госпожа Боримирова се усмихна.
Майката на Fire почерпи Госпожа Боримирова със сладки и я заведе в стаята на бебето.
-Много красиво бебче си имате Holly.- каза Госпожа Боримирова когато взимаше бебето.
Вече се бе свечерило и Госпожа Боримирова си бе отишла, когато бащата на Fire се прибра от работа.
-Хей пиклю какво си правил цял ден.
-Не съм пиклю.
-Пиклю си.-все така усмихнат каза баща му.
-Не, не съм пиклю.- каза Fire, който разплакан дотича до спалнята на родителите си и се пъхна под юргана на спалнята. Неусетно той заспа.
-Каде е Fire, на е вечерял. -попита съпруга си Hollyhock.
-Кой знае каде се е скрил из къщата.
-Ще го потърся.
-Няма нужда, като огладнее сам ще намери пътя към кухнята.
-Все пак ще го потърся. Fire, Fire каде си?- госпожа Hollyhock, като влезе в спалнята забеляза издутина под юргана на спалнята- Ето каде си бил- си помисли госпожа Hollyhock.
-Grand сина ти се е свил на топка на семейната спалня. Не трябваше да му говориш така, разстроил си го.
-Скъпа пошегувах се. Той трябва да знае, че не всеки на този свят ще му угажда. Трябва да знае, че не всички ще му говорят само хубави думи. Трябва да е подготвен за това. Ще отида са го занеса на леглото му.- Grand взе синът си на ръце и бавно го понесе към детската стая. Положи го на леглото и го зави. Погледна го за миг. След като се увери, че всичко е наред той сътвори вратата и се отправи към хола за да догледа вечерната емисия новини, които бе прекъснал.

Момчето което играеше в дерето- Литературен роман. Част 2

Бяха минали три години от рождението на Fire. През тези години той растеше под грижите на родителите си.
Дойде време той да тръгне на детска градина, майка му го записа в детската градина, където тя бе учителка, заедно с първия му братовчед Боби(син на по-малкия брат на майката на Fire). Боби бе само с десет дни по-малък от Fire. Двамата братовчеди станаха неразделни приятели, чиито бели караха леличките( които отговаряха за чистотата в детската градина) да изпадат в ужас, а детските учителки в паника.
Детската градина беше много блокова двуетажна сграда(без да броим подземието, където бе машинното за парното отопление, голямата кухня, и помещението за пране и склада-децата ги беше страх от него, защото коридорите му бяха винаги тъмни или сумрачни- затова го избягваха), като яслите бяха отделени от централния блок с тесен и дълъг коридор(от едната страна на който бяха разположени кабинети, а от другата имаше по цялото му протежение прозорци, от които всеки ден струеше лъчиста бяла светлина.).
Денят бе топъл, а въздуха бе много свеж след снощният проливен дъжд. Всичко на около изглеждаше някак по-чисто и приветливо. Двамата калпазани Fire и Боби, бяха вече закусили в детската градина и се чудеха с какво да си разнообразят безгрижния живот.
-Боби хайде да си направим къщичка от онези кубчета.-Fire посочи 20см. бели кубчета от пресован картон, които бяха захвърлени небрежно в единия ъгъл на стаята за игра.
-Еми добре.
Бяха вече направили стените на едно квадратната бъдеща къщичка, дори бяха леко загатнали за наличието и на един прозорец, когато на Fire му се наложи да отиде по нужда.
-Боби стои тука и пази къщичката докато се върна. И не пипаи нищо.-Боби кимна с глава.
След като излезна от детската тоалетна Fire реши да се качи на горния етаж да види какво прави майка му, която отговаряше за шест годишните малчугани. Когато се качи на площадката на горния етаж, разделяща две детски стаи(тези стаи имаха помещение за игра, спално помещение, закусвалня тоалетни и кухня), забеляза странно ухаещо цвете. Но уханието не идваше от някакви цветове, а от неговите листа(тези листа бяха с бъбрековидна форма с назъбен край, отгоре бяха зелени на бели петна между дебели месести жилки, а отдолу те бяха кърваво червени и отгоре и отдолу бяха покрити с множество мъхнати власинки). Fire не се колеба дълго, защото си спомни, че един път на вилата баща му му бе показал растение което се казваше лютиче с дълги саблевидни листенца които баха с лек лютив вкус. Той откъсна част от едното цвете и го пъхна в устата си. Цветето имаше сладко-кисел вкус. Fire продължи да къса и да яде листата на цветето. След като излапа няколко големи листа, реши да сподели голямото си откритие с братовчед си, откъсна едно листо, навиго на руло и го пъхна в джоба на панталона си. Когато Fire отново влезе в стаята на неговата група вида братовчед си да стои в страни от къщичката, а тя някак си беше почти завършена.
- Нали ти казах да стоиш вътре и да не пускаш никого.
- Не успях да ги спра те са трима, а тебе те нямаше.
-Така ли? Сега ще видят те.- Fire се запъти към къщичката.- Излизайте от нашата къщичка, никои не вие канил.
-Да има да чакаш. Тази къщичка вече е наша.- каза едно от момчетата в къщичката.
За Fire това беше предостатъчно и с един скок се хвърли върху къщичката и я пръсна из цялата стая, като взе да налага момчетата, които бяха вътре. Стреснати и уплашени от неочакваното нападение и свирепия поглед на Fire, който раздаваше юмруци на ляво и на дясно, с викове се разбягаха из стаята като пилци из тръстика.
След това покушение с което въведе "ред" в детската градина, той доволно се приближи до братовчед си, който от бързо развилите се събития дори не оспя да се намеси и само гледаше изненадан самодоволната усмивка на Fire.
-Боби виж какво нося.- Fire показа свитото листо на странното растение, което от борбата бе станало на пергамент.
-Какво е това?
-Листо. Яж. Много е вкусно.-Fire насърчително кимна с глава и подаде цветето.
-Да, да. Аз да не съм крава.- каза Боби и махна с ръка с нежелание. Но Fire бе твърдо решен, че Боби трябва да опита от това цвете.
-Яж го ти казвам! Няма да повтарям!-Боби се замисли, погледна сериозния Fire, после погледна смачканото листо и сметна да не се съпротивлява повече и да угоди на братовчед си, като опита малко от цветето.
Боби си взе парче от листото и го изяде.
-Ммм, наистина е вкусно. Дай още малко.-така двамата изядоха листото, но това не им бе достатъчно.
-Fire. Къде може да намерим още.-попита Боби с явен интерес.
-Има ги много. Всяка госпожа си е донесла по някое цвете. Ще обиколим детската градина когато всички заспат на обят.-Боби кимна одобрително.
Госпожата накара всички да си легнат. Това направиха и двамата приятели, чиито легла баха разположени през едно. Те изчакаха и учителката да заспи-което често се случваше. Fire се надигна от леглото за да се увери, че всички спят.
-Пссссс, псссс Боби. Ставаи.-но Боби не отговаряше. Fire взе чехлата си и замери леглото на Боби.
-Ох. Буден съм.-изсъска Боби
-Хайде да вървим.
-Сигурен ли си, може да си навлечем неприятности?
-Абе к"ви неприятности. Айде тръгваи!
Двамата се свлякоха от леглото и започнаха да лазят. След като се измъкнаха от спалното помещение, те започнаха да търсят вкусните цветя. Двамата лакомници бяха изяли всички подобни цветя, като бяха оставили само дръжките им да стърчат от саксиите. Върнаха се по леглата, както бяха и излязли от тях.
След като всички станаха за следобедната закуска, се разнесе сподавен вик.
-Holly децата ти са изяли всичките цветя!-Госпожа Hollyhock бе майката на Fire.
След кратък анализ на щетите, на двамата братовчеди им беше отсъдено наказание, което незабавно беше изпълнено, пред личен състав от: Госпожа Hollyhock и още две госпожи плюс три-четири лелички.
А наказанието беше налагане с тънка пръчка по ръцете и задните части на момчетата. Но двамата калпазани баха свикнали с по строгия ред в детската градина (установен специално за тях) и не отдаваха голямо внимание на наказанието.

Момчето което играеше в дерето- Литературен роман. Част 1

Роди се в една далечна провинция, близо до границата. Тази провинция бе в планински район, в древна планина, която била обитавана хиляди години от различни древни народи с високо развити култури за своето време. Чиито живот оставил белези, както по самата земя така и в душите и сърцата на поколенията след тях наследили богатата и изпълнена с велики събития история и култура. Хората, които са ги наследили са толкова разнообразни помежду си- по мироглед, религия, гени, визия, характери и прочие, че човек се пита как е възможно това, тези да се приемат така свободно без скрупули и предубеждения. Как е възможно тези хора да се уважават помежду си въпреки всички различия между тях. Отговора е - ПЛАНИНАТА тя ги обединява, всички знаят, че в тази сурова природа различията им ги правят по-силни, когато се обединят за да решат проблемите си.- но да се върнем на темата.
Роди се на 70 км. от града, които щеше да нарича свои дом до края на живота си, където прадедите му стотици години са се борили с планината за да оцелеят, създавайки блага и предавайки щафетата на следващите поколения. Роди се в областния град на провинцията, защото кръвните групи на майката и бащата са близки. Детето може да има само ена от двете комбинации между кръвните групи, една от които създавала проблеми при късните фази на бременността. За това е било нужно предварително наблюдение, на родилката.
Но раждането е благополучно. Ражда се нормално за девет месечно бебе размери. Когато след няколко дена сестрите дават бебето на майка му и казват, че е много кротко почти не се чува гласчето му. Майка му го взема нежно в ръце и не може да се нарадва на първата си рожба. Има сини очи, но това ще бъде временно, защото баща му има зеленикави с кафяв оттенък, а майка му има тъмни кафяви очи. Кърмиго и го слага на леглото до нея. В болничната стая има още няколко родилки. Майка му го гледа и му се любува. Но какво да види забелязва, че едното му око не се отваря, гледа само с другото и започва да се притеснява. Минават и най-лошите мисли. На сутринта бащата на малчугана идва с букет цветя и засукан хайдушки мустак, набит, със среден ръст около 1.70см, мускулест, напет и много горд влиза в стаята, целува любимата си и й връчва с нетърпение букета за да вземе в ръце малкия. Бебето, което до този момент бе кротко като агънце, като попадна в бащините ръце започна да плаче неудържимо.
- Брех, че силен глас вади!- си казва таткото. майка му споделя, колко е бил тих до този момент, и че едното му око е било затворено.
-Дали му няма нещо?-си задава въпрос майката.
-Едва ли. Гледа ме свирепо и с двете.-отговаря бащата с усмивка под мустак.
-Я да видя.
-Ето. Нищо му няма. Явно докато е гледал с едното е виждал друго яд-че света, но когато го е видял и с двете, явно не му е харесал.- шеговито казва бащата.
-Не говори така!- отговаря майката с усмивка.
-В края на седмицата ви изписват и ще дойда да ви взема.
Дните минаха неусетно и ето бащата дойде. Качиха се в чисто ново ВМV.
-Детето има късмет да се вози в чисто нова кола последен модел.- казва собственика на колата, близък приятел на семейството-Рядкост в наши дни. Дано за вбъдеще това да не прави впечатление на никого. След петнадесет години идва ново хилядолетие, дано то ни донесе и по-добър живот, както на нас така и на тях. -сочейки бебето.
Така в най-горещите дни на месец Август, малко след средата му, зодия лъв, по китайския бивол се роди- Fire. Бебето бе кротко през този ден, за разлика от предишните. Но когато приближиха родния град на родителите му то започна да плаче.
-Леле какъв рев, истински лъв. Явно усети, че приближихме дома.

***

ВСИЧКИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ СА ИЗМИСЛЕНИ И СЪВПАДЕНИЯТА С РЕАЛНИ ТАКИВА СА ЧИСТА СЛУЧАЙНОСТ. ТОЗИ РОМАН Е СОБСТВЕНОСТ НА GRANID. ИЗПОЛЗВАНЕТО НА КАКВИТО И ДА Е ЧАСТИ ОТ РОМАНА БЕЗ НЕГОВО ПОЗВОЛЕНИЕ СЕ НАКАЗВА СПРЯМО ЗАКОНА ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА СОБСТВЕНОСТ.