Мислителят

И така: бях сам и гледах навън през отрупания ми със саксии пълни с домати и някоя чушка прозорец. "Ах"- казах си аз, къде грешах, къде грешах. Нима съдбата ми бе такава или пък лошо стечение на обстоятелствата? Не бе ли пък липсата ми на опит или страх от неизвестнотооо? Може би не знаех достатъчно, а пък и да знаех, то значи е от това дето се нарича мързеливо мислене (идват ти страхотни идеи, едва когато всичко е свършило). Даааам- мързел си бях и по-скоро разсеян по безумни за хората около мен идеи, които странно защо ме вълнуваха почти толкова, колкото и близостта ми до хубава жена, а при липсата на такава, те определено надделяваха и въображението ми вземаше връх дори над контрола на тялото ми. Ако някой имаше злощастната участ да види или чуе мислите ми, ще му се стори, че по скоро покрай него прелита балистична ракета със свръх-свръх-свръх звукова скорост(май му казваха на това МАХ 3). Когато си мислех без да обелвам и думичка, мисълта ми или по-скоро мислите ми течаха така бързо и монотонно, а и ясно за мен, като бистър планински поток, но обелвах ли и дума да изкажа тези си мисли ставаше все едно си вкарал шепа неутрони в радиоактивен елемент с до-критична маса. Бууууум и хората около мен започваха да отлитат на някъде с мъка, опитвайки се да се спасят- НЯКОИ УСПЯВАХА:).
Загубих чувството си за хумор- направо чувствата като цяло ми се затъпиха.
Мисълта ми стана бавна и меланхолична. Погледа ми изглежда мрачен и мъгляв. С всеки изминал ден се убеждавам, че нямам нужните качества за приспособяване, а само тези за оцеляване. Станал съм крайно равнодушен. Тези които са около мен имат тотално различно виждане за света. Те не се интересуват от нищо друго освен как да си доставят удоволствие и разтуха.