Автор: Алексей КОМОГОРЦЕВ
от руската Междудисциплинарна изследователска група «Извори на цивилизациите»
Едно от най-забележителните исторически свидетелства, свързани с преданията за народа от джуджета “чудь”, населявал някога севера на европейската част на Русия и на Приуралието, и историите за хората “сиртя”, обитавали тундрата до идването на ненците, може да се намери на знаменитата карта на Арктика, изработена от известния фламандски картограф от 16 век Герардус Меркатор. Тази карта, както се предполага, изобразява легендарния континент Хиперборея.
Тук живеят пигмеи
На картата на Меркатор Северният полюс е обкръжен от обширен континент, разделен на четири части от могъщи реки. Самият полюс се увенчава от скала, разположена в центъра на вътрешноконтиненталното море. От надписа, съответстващ на големия остров на север от Нова Земя и Шпицберген, следва, че “тук живеят пигмеи, с ръст около 4 фута (122 сантиметра) и жителите на Гренландия ги наричат скрелингери”.
Опирайки се на свидетелствата на Меркатор или на неговите неизвестни информатори, може да се предположи, че културата “сиртя” (съпоставима по редица признаци с народа “чудь”), населявала арктическото крайбрежие и предшестваща самоедските племена, е представлявала остатък от легендарната цивилизация на Хиперборея или на някоя отделна народност, която е влизала някога в нейния състав.
Ареалът на “народа от джуджета” може би се е простирал много по-далече от арктическото крайбрежие. Силен аргумент в полза на това предположение са келтските предания за племената на богинята Дану. Тези племена, пристигнали от тайнствени северни острови, се отнасяли към предпоследната вълна от завоеватели на Ирландия, утвърдила се на острова след победата над техните демонични съперници фоморите. Впоследствие племената на богинята Дану били принудени да отстъпят в сражение на синовете на Мил, които се считат за предци на историческите ирландци.
След битката поетът и ясновидец Амарген разделил страната на две части: подземна, която се паднала на племената на богинята Дану, и наземна, където властвали хората. Десет големи хълма-сиди били разпределени между племената на богинята. Преданията за тези племена създали основата за последвалите предания за сидите – жители на долния свят, наречени така по названието на хълмовете, в които обитавали.
В тази връзка можем да си спомним за заселниците на ненецките хълмове-седе (от ненецкото “седее” – “хълм”). Тези образи напълно съответстват на ирландските представи за “ши”, гелското наименование на които означава “народ, живеещ в хълмовете”.
В Англия също ги наричат “народ от хълмовете”. Веригата се затваря с представите за fairy – вълшебен народ с малък ръст (феи, елфи), населяващ хълмовете и нерядко отвличал децата на хората.
Подобни представи напълно се съгласуват с ненецките предания за “сиртя” – чудновати “малки хора”, които отвличали деца, и с преданията за “чудь”, които “извършвали обмен” на деца – буквално “ги превеждали” от този свят в отвъдния.
Странни находки
Това, че изложените по-горе представи имат реално основание, се подкрепя в частност от откритието на неолитното селище Скара-Брей на Оркнейските острови в Северна Шотландия. Селището Скара-Брей било открито през 1850 г., когато силен ураган разкрил недрата на един от крайбрежните хълмове. Разкопките в Скара-Брей започнали през 1920 г. Селището е било основано през 3100 г. пр.н.е. и се предполага, че е процъфтявало най-малко до 2500 г. пр.н.е.
В селището буквално всичко, от каменната зидария и креватите до таваните и отворите за вратите е било предвидено за хора с ръст под един метър! На някои каменни предмети били намерени загадъчни надписи на неизвестен език.
Аналогично откритие било направено по време на разкопки на хълмове до село Власовка във Воронежка област, започнати през 1985 г. Там било открито светилище на джуджета, състоящо се от лабиринт, представляващ разклонена система от подземни ходове с равни подове и прави стени, и от самото светилище. Извършените разчети показали, че подземни ходове с такъв размер са можели да прокарват човешки същества с ръст не повече от 80 сантиметра и с тегло не повече от 25 килограма.
Останки от малки хора
Ключ за подобен род находки може да служи откритието, променящо представите за процеса на еволюция на човека. През 2003 г. по време на разкопки на индонезийския остров Флорес професор Майк Морвуд от Университета на Нова Англия в австралийския град Армидейл и неговите колеги открили останки от неизвестен по-рано вид същества, които кръстили Homo floresiensis. Фрагментите на открития скелет принадлежали на изправен хоминид с малък ръст. Анализът на черепа показал, че това е нормален възрастен индивид, а не болен или мутирал екземпляр.
Въпреки неголемия обем на мозъка тези същества имали развит интелект - те изработвали оръдия на труда от камък и използвали огън. Джуджетата не се отнасят към Homo sapiens, но в същото време не са умалена разновидност на съвременните пигмеи, които имат мозък със същия обем, както и днешните хора с нормален ръст. Възрастта на намерените останки варира от 95 до 12 хиляди години, т.е. тези същества са живели едновременно с човека!
Отделни учени предполагат, че представителите на такъв род същества са могли да доживеят и до наши дни. Доказателство за това са местните предания за расата на кръвожадните малки хора, които тук наричат Ебу Гого (“баба, която яде всичко наред”). Откриването на Homo floresiensis позволява да се преосмисли цял пласт от фолклорни сведения, свързани с образите на народи-джуджета, които до скоро се считаха за плод на народната фантазия.
Те са били навсякъде
Вярата в същества-джуджета, които отвличали малки деца и дори възрастни (особено бременни жени или млади майки) не се ограничава само в един регион. Освен в Европейския и Руския Север те се споменават в Китай и на тихоокеанското крайбрежие на Америка. Преданията свързват причината за тези отвличания със съхраняване и подобряване на расата на съществата-джуджета.
В Мексико подобни същества са известни като икали. В превод от езика на индианците от племето целтали “икх” буквално означава “черно същество”. Съгласно сведенията, събрани от американския антрополог Брайън Строс, икалите изглеждат като ниски (по-малко от метър) космати черни човечета. Те обитават пещери, които местните жители се стараят да заобикалят. Икалите летят във въздуха, нападат индианците и ги отвличат. “Понякога ги виждат да летят с някакви привързани към гърба предмети, приличащи на ракети. С помощта на тези ракети, както твърдят, те понякога отвличат хора”. Съгласно убежденията на индианците, отвлечените жени "стават толкова плодовити, че могат да раждат всеки месец или даже всеки ден. Децата се раждт черни, и в бащините пещери ги обучават на изкуството да летят”.
Многочислени примери за срещи с джуджета на територията на Европа в сравнително неотдавнашно време са били събрани през 1909 г. от американския изследовател Уолтър Еванс-Венц в книгата “Представи за фейри в келтските страни”. София Морисън в предисловието към “Менски вълшебни приказки” лаконично формулира: “Този малък народец са същества с ръст 2-3 фута (60-90 сантиметра), но по всичко останало приличат на хора. Те носят червени шапки и зелени куртки и обичат да ловуват”.
Особената воинственост била отличителна черта на дребните същества, фигуриращи в шотландските народни предания под името “лапани”. Преданията ги описват като човечета с нисък ръст, притежаващи значителна сила. Наричали ги нахамгуисган, а също тамгаисг или амгуиш.
Известно е, че още през 1850 г. черни космати човечета – във Франция ги наричали лютени или гномчета – често се срещали в района Пуату. При това местонахождението на техните жилища в близките пещери се считало за добре известно.
Дълго преди откриването на Homo floresiensis антропологът Мак Ричи предложил теория, съгласно която преданията за елфите са спомени за реален народ, който отишъл да живее в пещери. Посочените по-горе факти позволяват да заключим, че дадената теория, по всяка вероятност, съответства на действителното състояние на нещата. Сега можем да говорим за народите от джуджета като за напълно обективна антропологична реалност, оставила своята следа не само в паметта на съседните с тях исторически народи.
Превод от руски: Лусесита
Източник:
http://tainy.info/unknown/
На илюстрацията: картата на Меркатор, изобразяваща земите около Северния полюс
Пра-пра-дядо ми се прибирал преди сто години та и повече пиян и до старите ни къщи където тогава живеели се минава едно дере. Навлизайки в него го срещнало едно същество като джудже, но космато - което тук ние наричаме стапанин, или стапани в множествено число (за допълнение от прочетеното шотланците ги наричали "лапани"). То му проговорило, като поискало от дядо ми да го занесе до една височина на близо. Дядо бил пиян и се съгласил, но си спомнал, че то било извънредно тежко за ръста си. Друга вечер дядо не бил пиян и пак се прибирал късно вечерта. На същото място го срещнало отново това същество и пак поискало същото, но дядо извадил револвера и стрелял право във него. Съществото надало вой от болка и със един скок скочило в реката(на това място реката е висока 6м) и започнало да бяга препъвайки се по речните камъни по нейното течение.
Втора случка се случила с едната ми баба когато била дете. Имали гости и я пратили от едната къща до другата да вземе тава с баница. Но когато отивала видала космато малко същество със светещи в тъмното зеници и така се уплашила, че се затворила във втората къща и не излязла докато не я потърсили защо се забавила. Тя доживя до 93 години с пълен разсъдък и ми е разказвала многократно тези истории, както и такива за самодиви!
Има една история и с пра-баба ми, която когато отивала на тоалетна(тогава били външни със септични ями) видяла ниско космато човече което, като я видяло почнало да издава здук "ЕЕЕЕ;ЕЕЕЕ;ЕЕЕЕ" и и кимало с глава. Тя разбира се се уплашила защото било и нощно време и се прибрала.
ЗА ОЩЕ ПРОЧЕТЕТЕ ЛЕГЕНДАТА ЗА КОРУ ЧЕШМА
Няма коментари:
Публикуване на коментар