Човекът и пропаста

Той престъпи към пропаста и се взря в нея. Тя бе огромна и сякаш бездънна, защото края и бе забулен в мрак. Там на ръба бушуваха силни ветрове и той с усилие стоеше взрян в дълбините й. Лицете му бе грубо, брулено от много ветрове и белези от много битки. Погледът му взрян в непрогледния мрак беше хладен и замислен, сякаш тази впечатляваща бездна, която у другите би породила чувства на страхопоитание и удивление, не го трогваше, а по-скоро му навяваше спомени за отминали времена и събития изредили се едно след друго, като скъсан наниз маниста. Човек би казал дори, че зад това ледено изражение може да се почувства лека тъга, но ето го той там стой на ръба на пропаста изправил се над нея, макар да бе една прашинка той е там- там над нея. Ветровете не го трогват,  студът обостря сетивата му. Всичко бе постигнато, бе видял достатъно, дори повече от колкото би желал  и единственото желание бе да слезе, да се върне назад към своя дом, към всичко което му бе до болка познато. Обиаше да съзерцава на спокойствие, как малките неща около него се променят бавно, постепенно с времето. Тук няма нищо освен пропаст, навяваща му тъга.