Спомени из учителския живот на сем. Радойчеви в село Узундере окр. Пашмаклийски (Днешен гр. Неделино)

/ВСИЧКО ВЪВ ВЕРТИКАЛНИ СКОБИ Е ВМЪКНАТО ОТ МЕН!/

/Това са спомени и впечатления на едни от първите учители на с. Узундере от 1926-та година. Написаното от тях е уникално и за това аз го качвам в електронен вариант в моя блог, за да се запази и да е достъпно до всеки който се интересува от това, какво е било и от къде сме израстнали през времето, да бъдем това което сме днес сега! Спомените са написани през 1976-та./

„Когато прочетохме в учит. Дело от 16.III.m.г. обявата на училището в гр. Неделино за 50-годишния юбилей, се зарадвахме и развълнувахме много. В същия час се обадихме на директора на училището, че сме живи и ако имаме физическа възможност ще присъствуваме.

 Заживяхме с мисълта за гр. Неделино и спомените ни от преди 50 години. Знаехме, че промени има големи във всяко отношение, но когато пристигнахме на 23 май на обяд, бяхме изумени.

 Първи ни посрещнаха учителите пред новото училище /сега вече е – затвореното училище/ и казаха да отидем в центъра, където ще ни посрещнат и настанят други учители. Пътувахме с леката кола и гледахме, по какво да познаем центъра. Всички къщи и други постройки нови. Чак когато видяхме върха на високото минаре /по настоящем несъществуващо, съборено след тази дата със старата джамия и по-късно построена на същото мяско нова без минаре/ да се гуши из между другите високи нови постройки разбрахме, че това е някогашния център на селото, а сега на – града.

 До вечерта ходихме, разглеждахме, и се мъчихме да си припомним къде беше старото и къде беше новото ни училище и жилище, защото живеехме в училище. Присъствувахме и на тържествената заря-проверка. Гостувахме и у наш бивш ученик. Прибрахме се в училищният пансион /лед тази дата изгорял и до него построен нов/ много изморени.

 Решихме да напишем и прочетем пред ученици и учители спомени сеитбата на просвета от преди 50 години.

 На 24 май сутринта ставаме и се готвим да пишем, но едва намерихме какъв да е лист, та и програмата за тържествата използвахме.

  Ние двамата – съпрузи сме родени в село Крамолин, окр. Габровски. Завършихме средно педагогическо училище в гр. Севлиево, отстоящо на 26 км. По шосе, а на 17км. Пешеходна пътека, през стръмна височина. Ходехме си всяка събота, за да си вземем храна за през седмицата, носейки я на гръб. Бяхме много ученици от селото и всички пешком, четяхме и разказвахме уроците си един на друг за следващия ден..

 Завършихме благополучно училище, но не можехме да намерим вакантни учителски места за назначение.

 Стояхме 3-4 години без работа. Младежите се деляха на две групи: благонадежни и неблагонадежни. Ние попаднахме във втората група и за нас работа нямаше. Решихме да свържем живота си потеглихме заедно семейната колесница, да /е/ леко по границата. Документите си бяхме пращали на много места преди и се връщаха без резултат.

 Решихме да ги носим на ръка. Научихме, че в гр. Пашмакли има добър Училищен Инспектор Николай Вранчев. Съпруга ми Радойчев отива при него. Заварва и 3-ма младежи за учителски места от Южна България.

 Учил. Инспектор им казал: много е рано. Но ще ви назнача, но знайте и това, че който стои под крушата, той яде круши, а за другите, ако останат. Спогледали се кандидатите за учители и решили да чакат. Близо 20 дни ходели да носят талоните /вероятно има предвид триногите и теодолитите;бусулите/ на някакви инженери по планината, за да не гладуват. Вземат на ръка заповедите за назначение и се пръскат четворицата из целите Родопи, но връзката си подържат и до сега. На ръка вземат назначенията си, защото изпратени по пощата, може и да не се получат от кандидатите.

 От наш братовчед Иван П. Антонов, който беше учител една година в с.Долен /в състава на общ. Неделино/, разучихме условията за живот в с. Узундере.

 Задигнахме /се/ с много багаж и с влак стигнахме до гара Раковски. Влак имаше до Хасково, но гарата далеко от града. Там намерихме камион, но натоварен с брашно до Даръдере/днешен гр.Златоград, южно от гр.Неделино/, собствен на Петко Перчемлиев от с. Шипка. Когато тръгнахме и колко сме пътували, не помним, но пристигнахме в полунощ в Даръдере, мрак непрогледен. На следващия ден, преопаковахме багажа наново, натоварихме на слуайно дошли от Узундере мулета, а ние пеш пристигнахме тук.

 Яихме се в общината. Заварихме кмет Мехмед Садъков, секретар бирник Костадин Томов от Даръдере и един деловодител Илия Божков от с. Павелско и двама прислужници: Имамчето и Осман Азиров. Разочаровахме се още първия ден, като разбрахме, че квартира няма никъде из село, а в джамийските одаи не позволяват поради накакви си верски съображения. Преспахме в общината няколко нощи с опакован багаж. През деня ровим семейните регистри, за да съставим списък на подлежащите на задължително учение деца. Денем правим списък, а вечер – сметка. С колко пари сме тръгнали и колко са останали. Като видяхме, че пари за обратен път нямаме, решихме да служим поне докато получим заплата за пътните разноски.

 Списъка на учениците е готов – близо 400 деца от долна и горна махала на селото. С помоща на Илия Божков, който познава добре родителите на децата ги уточнихме, като бяха зачертани ония имена на деца, които живееха на далечни колиби..

 В долната махала остана списък на 67 ученика, от които малък брой I отделение, още по-малък II отделение и III отделение. Не помним дали имаше IV отделение с учител Пенка Радойчева, а в горната същите отделения с 46 ученика с учител Никола Д. Радойччев.

 След дълги умувания селяните се съгласиха да ни дадат и една джамийска одая /стая/ за живеене, а в скоро време още една. Дадоха една – за класна стая. Подредихме четириместните счинове в различна посока, за да се съберът всички деца. Дойде ред да събираме уениците. Питаме кмета как ще ги събираме? А той – ще ги рукаме /./ и казва: Имамче, довечера рукате да провадат децата на училище. Рука Имамчето вечерта, рука втората, третата, четвъртата вечер, но никой не идва. /:)/ Тръгваме по кафенетата да търсим, бащите, а те? Един казва: немам деца и излиза. Друг – няма кой да пасе козите, трети – аз го карам, то не ке и др.т. Тръгваме из селото да видим самите деца. На големи групи играят по улицата, а като ни видят багат и пискат като попарени. Майки се обаждат от близките къщи. Да не втасаш, дено ми плашиш дечковоте.

 След няколко дни почнаха да се явяват по няколко, а на следващите повече деца да прекрачват прага. На мегтепа. Най-първо момчетата и то по-малките, а след това и момичетата. Това бяха деца на бедните родители, защото им казахме, че ще ги глобяваме, по-състоятелните не се плашат от глоба.

 По  бюджета на общината за просветни нужди имаше предвидено много малко кредит, предаван на училищното настоятелство. То беше само за канцеларски разходи.

 С много големи усилия обеждавахме родителите да отделят и без това беден бюджет за пособия на децата. Позволихме да пишат на плочи отначало, само и сам да идват да пишат. Буквар имаше по един на няколко деца. Целта ни беше само да идват и привикват. Имахме голяма неприятност с кюляфите на момчетата. Много не идваха по няколко дни, че била изтивала главата без кюляф. За забрадките на момичетата отначало не правехме и въпрос – само и само да идват, понеже и без това бяха малък брой. Останалите плащаха глоба всеки месец.

 По въпроса за личната хигиена на учениците ни е неудобно, нито да пишем, нито да говорим даже.

 Хигиената в училище. Класните стаи бяха тесни и низки, малки прозорци имаше от трите страни, но малко от тях се отваряха на половина.

 Прислужник нямаше. Децата сами метяха и палеха печките по дежурство. За зимата никой нямаше никаква грижа. Всяко дете сутрин по дърво под мишница носеше за запалване на печката. Много от децата идваха съвсем боси, а други – със скъсани цървули.

Тъй улисани в любимата си професия не разбрахме кога мина една учебна година. Останахме и втора. Назначена беше една учителка  от Торос (сега Лазар Станево) Ловешко. Казва се Гена Михайлова и Никола Йор. Стаков от с. Агатово, Габровски окръг. На третата – напусна Михайлова и на мястото й бе назначена Марийка Николова Стойкова.

 Съвета построи по стопански начин, всичко носено на гръб, две класни стаи в долната махала и две – по малки за живеене на двете семейства. Ние пък си построихме малка кухня, която в последствие ползувахме за трапезария на учениците. В нея готвяха учениците подпомагани от учителките, колкото да се положат основите.

 Учениците с течение на годините привикнаха да посещават редовно училище и да учат по-съзнателно.  Училището се разрасна. Имаше вече и прогимназия, а условия за живот бяха все същите. Сиромашията голяма, а невежеството още по-голямо.

 Религиозният фанатизъм беше сковал жените до неузнаваемост. Абсолютно по никакъв повод, жена не приближаваше до училището. Викахме няколко пъти майките на учениците на родителска среща. Не се яви нито една. Купихме грамофон. За учениците бе много голям интерес. Искахме да привлечем с него жените. С обща покана пак не дойдоха. Поканихме индивидуално на видните с обещание, че в тоя ден мъжете-учители не са в село. Зададоха се по обед и то най-официално облечени и с по една тава оризова баница. Въведохме ги в една от класните стаи. С интерес разгледоха чиновете и черната дъска, но не съблякоха бинишите си. Пуснахме и грамофона. Гледаха го с интерес, но когато се обади всички се разтрепераха. По същия начин въведохме в селото и радио, но с батерия и акумулатор.

 Мъжете пък скитаха из цялата страна по търговия с бърда и не се интересуваха от такива неща, а жените и децата обработваха нивите си. Сеяха по малко царевица и картофи, а повече тютюн, който продаваха на безценица. Храната на всички беше много бедна. Хляб само царевичн, или качамак, на белия хляб казват симид.

 Не помним точно в коя година беше, но направихме анкета за храненето на децата. Избрахме най-богати, средни и много бедни деца. Всяка сутрин записвахме какво са яли вчера на обяд, снощи, с какво са закусили сутринта. Тая анкета продължи с месеци. Резултатът беше плачевен. Изпратихме го в окр. Учил. Инспекция в гр. Смолян. Еднообразна и съвсем бедна храна на трите степени. Това стана причина да ни се отпуснат, макар и малък кредит за готвач и храна за крайно бедни ученици.

 Селото беше откъснато от света. Три пъти през седмицата пощальонът Доньо с куцото магаре донасяше бързи писма и нови вестници от Даръдере.

 /Първия коларски път до с.Узундере е прокопан от българските евреи през ВСВ. От баба си знам, че са им носили храна на евреите, но те не са я приемали под страх от утровителство. Приснателнисме им за положения труд. Дядо ми е разказвал, че по време на Османското робство хора от селото са ходили да се оплакват пред Високата Порта, че до района не се стига с каруца и тогава Високата Порта освобождава района от данъци за 5-10 години./

 За културни развлечения не можеше и дума да става, ни за нас, нито за местното население. /Местното читалище е построено 10 години по-късно./

 С учителите все едноличчен персонал от всички околни махали, се събирахме много често. Обменяхме опит в работата си и разучавахме на кого какво са писали от вътрешността на страната.

 Много тревожни дни преживяхме, когато се беше много засилила турската пропаганда и почна изселването на много семейства от селото. /турска пропаганда не е имало само по живково време;)/ Често осъмвахме в /с/ празни, разтворени врати на къщи и със запалена газова лампа /вътре/. Тогавашната власт ни въоръжи с пушки, патрони, които трябваше да укриваме старателно.

 Назначени бяха и други наални и прогимназиални учители. Не достигаха класни стаи. Нямаше и квартири. Появиха се раздори между учителите. Тогавашния пограничен училищен Инспектор Иван Попов, като научава, неколегиален живот, без анкета разкара почти всички учители от махалите /сега повечето махали са села/. След направената проверка от МНП учил. Инспектор Иван Попов беше уволнен, а ние се преместихме на вакантни учителски места в с. Жълтуша, окр. Кърджалийски /в съседната община гр. Ардино, граничеща на североизток с гр.Неделино/, където имаше по-добри условия за работа и живеене и пътни съобщения.

 В заключени/е/ изказваме и нашето голямо възхищение от постиженията на народната ни власт, по отношение залесяването и озеленяването на източните Родопи. – Всички ридове бяха голи, прорязани със стръмни урви и пороища. Сега още от гр. Кърджали до гр. Неделино и другаде, пътят минава все през млади гори. Горите са дали голямо отражение върху реките.

 През гр. Неделино минава река с широко и дълбоко корито. Кога завалеше южен дъжд /всъщност, най-силните дъждове в гр.Неделино са със защадна тангента/, реката прииждаше страхотно. Водите и влачещи камъни и изкоренени букови и др. Дървета, понякога едва се побираше  под сводовете на високите стари /римски/ мостове, по-надолу заливаха и извличаха всички посеви на това бедно население.

/Учителите са много наблюдателни и прави. Дори 20 години след като са написали това през 1997-ма(което прави 20 години след това събитие пиша аз това☺), аз със собствените си очи видях след 3 дни непрестанни валежи, как река Неделинка изяде пътя в центъра на града, разпростряла се с 30м широка и 6-7м висок воден стълб, влачеща във водите си стоманобетонни елементи за мостове дебели 0.5м, високи 1м и дълги 20м като сламки, заедно с бетонни електрически стълбове, огромни камъни и дървета. Тогава в нея се удави една злощастна жена, а в Крумовград се издавиха няколко войничета от поделението навлезнали с танковете си в придошлите разярени води на реката в която се вливат водите на река Неделинска. Но днес 20 години по-късно виждам, че тези лесовъдски усилия преди 40 и 50 години са постигнали „невъзможното” и са укротили тази хала, като след ден-два непрестанни валежи водата в реката понякога не се и размътва;)/

 Същото забелязахме за реката минаваща през /с./ Падина /до с. Жълтуша/ за /с./Бял Извор, която газехме понякога и зимно време, отивайки на пазар в Бял Извор.

 След като учителствувахме 12 години в Родопския край /с.Узундере и с.Жълтуша/ се преместихме без прекъсване да учителствуваме във вътрешността на страната.

С.Крамолин, 20.VI.1976 гд.

Окр. Габровски

Написали спомени:

Сем. Радойчеви

/Поклон пред тези будители, които в такива трудни времена са поставили за втори път след опита през 1913-та, но този път успешно основите на просветната дейност в нашия град, за да бъдат неговите граждани такива каквото са днес – просветени. Това семейство учители заслужават паметник в двора на училището в Неделино, както и да се полагат венци там където са положени техните тленни останки поне веднъж на 10 години.

 Цялото писмо съм преписъл от книгата на съвременния неделински будител Светозар Любомиров „100 години светско училище в Неделино”/