Самоанализ - сън

Сън с вятърни мелници

Казват, че сънищата са начин „онзи свят„, да даде на човек някаква па макар и бегла представа на човек за някакви предстоящи събития. Аз това не мога да твърдя със сигурност, още повече, че със съмнение съм гледал на тези неща. Сега обаче сънувах особен сън макар, че аз почти не сънувам или ако сънувам то е твърде рядко и не помня всичко, а често дори нищо не помня. Но ето, че сега сънувах и запомних. Ето за какво става дума в моя сън.

Аз, моя пряк ръководител и един мой колега трябва да тръгнем в командировка, защото работим по горите и 6 месеца общо взето сме по родните гори. Тръгваме, но се оказваме в една сграда, общо взето висока, но както „на горе„ така и „на долу„ т.е. има етажи на височина, но и на дълбочина в земята. Сградата е нещо като комплекс затворен тип т.е. има всичко в нея, но това го разбрах отпосле. Попадаме в тази сграда в един широк коридор, а началника казва – „Ето това е, тук сме“, „Сега трябва да се настаним“, а мен още отначало ме обзема лошо чувство – страх, потиснатост граничеща с паника. Идват някакви хора бих ги определил като изкуствени, лукави и ни отвеждат в една част от сградата като „кръчма„. Колегата който е с нас ту  изчезва, ту се появява и идва в „кръчмата„. Поръчва си нещо и започваме да говорим за настаняването в стаите. Колегата вече се е настанил и е в добро настроение.Тук смътно помня, че пак ме обзема страх и паника, защото някакви странични хора ни казват нещо, но колегата казва – „аз тук съм си добре„ и сяда да пие алкохол. Около нас на масите стоят хора и пият и ни гледат с особен поглед особено мен и аз вътрешно се притеснявам. Началника се обръща към мен и казва : Виж навън. Това ни чака!

Аз погледнах през прозорците и гледам насреща едни скали, а отгоре на тях едни изпочупени вятърни мелници, на едната и стоеше само корпуса, на другата стояха и изпочупени витлата, имаше и трета, за четвърта не помня. Тогава осъзнах, че всъщност сградата се намира в нещо като равнина, а скалите образуват отвесен скален венец, ограждащ тази сграда като щит, стена. Равнината е в ниското в нещо като дупка. Цялата тази картина беше в златист цвят, защо не зная. В съседство до сградата има стара кариера. Цялата тази картина отново предизвика в мен тревожност граничеща с паника и отвращение.

Подир някакво време началника отново се обръща към мен: Хайде да вървим да се настаняваме.

Тръгвам по него и стигаме двамата до един асансьор, който трябва да ни отведе на горе. Качват се някакви хора, а аз се повръщам малко назад и казвам, че ще се изкача по стълбите, защото по принцип не ми е приятно да се возя в асансьори. Началника, не зная защо, обаче не успява да се качи в асансьора, вратите му се затварят и тръгва на горе, а той горкия започва да скача все на „по-високо„ та да се захване за кабината, но не успява и продължава да скача. Аз пък тръгвам да търся стълбите, но не мога да ги намеря. Вървя известно време по някакви коридори и попадам в разни помещения отстрани на коридора дето вървя и гледам разни магазини с майки с деца, ресторанти, разни класни стаи с деца и учители, един учител точно като равин – черни дрехи, брада, очила. Хората обаче у мен будеха само неприятни чувства на отблъскване, тревога сякаш нещо лошо ми готвеха, но чакаха времето да узрея за това което ми готвят. Изобщо хората бяха някак изкуствени, лукави – външно хора, а пък вътрешно вампири. Тогава се осъзнах, че всъщност съм пропуснал коридора със стълбите и си го представих къде е и че трябва се връщам, но ме обзе отново страх и паника и се събудих.

Това е съня дето го сънувах и доста мислих върху него. Трябва да кажа, че да тълкувам сънища изобщо не умея, но за себе си все пак изградих една хипотеза:

Първо за колегата, защото ми се струва най-лесно. Той си обича „чашката„, затова на него му е добре, той ще остане с нея и къде ще е все му е едно, та ако ще това да е и центъра на преизподнята. Затова той ще продължава и за напред с нея и ще е в кръчмата, защото това хармонизира с неговото съзнание на това ниво на което е сега. Той така се чувства добре. Природата му разбира се не можем да кажем, че е такава, защото у всеки човек има и добро колкото и затрупано да е то.

Второ за началника – той е човек с амбиции, стана доктор на науките, преподавател в столичен университет, участва в проекти най-различни, движи се все с „големи„ хора т.е. ръководни кадри. Поради това той подскача след този изкачващ се асансьор, който отива на горе, но без него. Значи той е стигнал до едно ниво в своя живот и повече в чисто материален, социален план едва ли ще расте, може да му се иска но едва ли ще расте. Съдбата няма да му предостави това, ще иска ама няма да стане. Хората дето са над него може би ще го оставят, той може и да се надява на тях да го издигнат по стълбицата на кариерата, но те ще го излъжат и ще го оставят сам там долу да си скача. Това за него ще е неговия ад.

Трето за мен. Аз от началото изпитвам особен страх и тревога и вътрешно терзание, защото сигурно това е моя „ад„. Това са моите главни усещания в този сън. Лутам се из него и към всеки гледам с ужас, само към началника си гледам с привързаност, защото го имам за свой. Но моя ад аз ще го вървя сам и ще се лутам дълго, без други хора, напротив в този си живот път сигурно няма да намеря, а с паника и тревога ще се лутам, без да намеря житейския изход (стълбите за „на горе“). Това ще е моята награда от съдбата, за делата дето съм вършил до тук в житейския си път. Тревогата, страха, отвращението, несигурността ще са мои посестрими и братя които ще са с мен, но това е моя ад, цената дето трябва да платя затова, че не успях да реша добре житейските си задачи, за това  че не вярвах в хората и нямах добри чувства към тях. Дори от началника се отделям в съня, дето иде да покаже, че сам ще трябва да вървя и да се лутам така както сам съм вършил делата дето са ме довели до тук, така и сам ще плащам за тях. Затова и хората дето ги гледам са особени – но това честно не знам как да го тълкувам, защо тези хора са такива. Може би това е ада и там са все такива. Възмездие има винаги и се плаща всичко и за злото и за доброто. Ще трябва да си понеса отговорността.

Четвърто – за картината на вън. Това е за мен една тежка след апокалиптична картина. Мелниците показват навярно разрухата и липсата на хляб и сигурност в живота. Самия факт, че са разрушени дава основания да смятам, че живота за в бъдеще ще е мизерен, с огромна оскъдица, глад, бедност и общо взето доста тежък. Защо обаче цялата картина е със златист цвят не знам. Самата сграда е оградена със скали като, че ли да не може да се бяга, а пък мелниците са по високото, сигурно да покаже, че изобщо това дето е останало от този живот изобщо ще е недостижимо за в бъдеще

, но не съм сигурен.

За завършек ще кажа – това все пак е само сън.